— Не знам — ридае той. Пристъпва към мен и аз осъзнавам, че се отдръпвам още повече. — Нищо не съм направил! — вече крещи.
Думите му са прекъснати от изпищяването на свирка; после се чува вик:
— Тук е!
Откъм улицата се разнася тропотът на грубо подковани ботуши. Двамата с Роберто се гледаме втренчено, неспособни да помръднем или да продумаме. През съзнанието ми преминава една мисъл: всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. Щастието ми е приключило.
Роберто се спуска към мен, сграбчва ръцете ми толкова силно, че ме заболява.
— Върви, бързо! Ако те открият тук… — Той хвърля тревожен поглед към тялото на пода. Няма нужда да казва нищо повече. Избутва ме бързо към един прозорец в дъното на стаята. Малко по-широк е от полите на роклята ми, но аз се покатервам на един стол и се промъквам през тесния отвор.
Откъм стълбището долитат гневни викове. Скачам на калдъръма на няколко стъпки под краката ми. Нисък храст бугенвилия омекотява падането ми. Претъркулвам се на камъните под прозореца. Последното нещо, което виждам, е ужасеното лице на Роберто в рамката на прозореца.
— Убиец! — крещи изпълнен с отвращение глас. Очите на Роберто се разширяват, когато една ръка го сграбчва за гърлото и го дръпва назад. Поклащам тяло, пъхнала юмрук в уста, за да не изплача и да се издам. Приклекнала на земята между ароматните цветове, гледам втренчено към луната, застинала високо в небето над Венеция. Цялото ми тяло се тресе, докато слушам гневните гласове отгоре. Чувам затръшването на врата, после всичко притихва отново. Самотен музикант свири на лютня в нощта. Но аз не следя мелодията. Вместо това усещам как сърцето ми се пръска на парчета.
8
Не наемам карета за вкъщи. Така, както се чувствам, не бих могла да погледна кочияш или когото и да било в очите. Тичам по моста „Риалто“ към най-богатата част на Венеция. Почти не забелязвам широките арки на моста или сергиите по пазара, банките и часовниковите кули. Главата ми е заета с една-единствена мисъл.
Когато се втурвам нагоре по мраморните стълби пред дома на Алегреза, заварвам големите дъбови врати плътно затворени. Хвърлям се върху тях, удрям с юмруци по лакираното дърво и крещя. Не ме е грижа кой ще ме чуе.
— Помощ — пуснете ме да вляза!
Дали благородната дама ще чуе гласа ми през един от многото прозорци с формата на арка с изглед към канала? Сграбчвам чукчето за врата във формата на виеща се морска змия и удрям с него, отново и отново. Но сутрешният въздух сякаш заглушава звука и аз се свличам с отчаяна въздишка на площадката насред издутите като меки облаци поли на роклята ми. Скривам лицето си в ръце и започвам да ридая, коленичила на стълбите на най-величествения дом в целия окръг.
— Стани, дете!
Поглеждам през пръсти към сбръчканото от времето лице на една старица, препасана с огромна бяла престилка. Прислужницата стои на вратата, отпуснала ръка върху резето, готова всеки момент да я захлопне отново.
— Моля ви — произнасям, докато се изправям на крака. — Моля ви, пуснете ме да вляза. Алегреза ме познава. Трябва да я видя!
Мустакатото лице на жената се изопва.
— По-скоро Венеция ще потъне под водата, преди да те пусна вътре в този час. — Тя прокарва ръка през уморените си подпухнали очи. — Събуди половината къща. Как се осмеляваш да проявяваш подобно…
— Достатъчно — прозвучава глас.
Очите на слугинята се разширяват и докато гледам как жената се обръща, в душата ми пламва лека искрица надежда. Сега вече виждам коридора. В него стои Алегреза.
— Влизай — казва ми тя, хвърляйки поглед към уплашената старица, забила очи в плочите на пода. — Можеш да се оттеглиш. Кажи на Ефи да донесе на гостенката ни гореща напитка. Ще бъдем в салона.
— Но камините още не са запалени… — възразява прислужницата. Алегреза вдига ръка, за да й даде знак да замълчи. — Разбира се, господарке — смотолевя възрастната жена. — Веднага.
Пристъпвам вътре и двете с Алегреза изчакваме слугинята да излезе. Изведнъж си давам сметка за външния си вид — роклята ми е изцапана от криене из улиците, кичури от косата ми стърчат, измъкнати от фибите, очите ми със сигурност са зачервени от плач. Опитвам се да пригладя полата си, но Алегреза ми протяга ръка.
— Ела.
Отваря висока махагонова врата и двете влизаме в салона. По пода са пръснати килими, през гладката коприна на завесите разпуква светлината на идващия ден. Алегреза приближава до един прозорец и го отваря. Стаята се изпълва със свеж хладен въздух, който изсушава сълзите по страните ми.