Снаха ми сигурно е забелязала изражението ми, защото челото й се сбръчква загрижено.
— Какво има, сестро?
Чувствам се привилегирована, че Емилия вече ме усеща достатъчно близка, за да използва това обръщение. Напрежението от вечерта ме смазва и изведнъж цялото ми тяло се разтреперва.
Емилия ме придърпва към себе си.
— Ш-шт, успокой се…
— Какво има? Какво се е случило? — Лизандър посяга през масата, за да ме хване за ръката. Баща ми си сипва още вино.
— Нищо. Просто вълнението ми дойде в повече. — Махвам небрежно с ръка. — Уморена съм, това е всичко. — Изтривам очи с крайчеца на ръкава си.
Чува се високо неодобрително цъкане. След секунда в трапезарията се втурва Фаустина и започва да бърше разлятото по масата вино.
— Всички трябва да си легнете — мъмри ни тя. — Слугите скоро ще станат и ще се захванат със задълженията си. Нима искате да ви видят в този вид? — Старата дойка ми хвърля многозначителен поглед, с който сякаш иска да ме пита: „Какво те измъчва, дете?“. Но не мога да отговарям на повече въпроси и покорна като агне, позволявам на Емилия да ме поведе нагоре към моята стая, като внимавам да придържам шала на Алегреза, скриващ петната по дрехата ми, плътно около раменете си. Ще трябва да скрия роклята си и да се отърва от нея при първа възможност.
Заспала дълбоко, сънувам Карина. Коленичила съм на самия край на брега и се вглеждам в отражението си във водата, което подскача и се разкривява при движението на леките вълни. Колкото и да се опитвам, не мога да отместя поглед встрани. После водата се разделя на две и една ръка се протяга към мен, пръстите й сграбчват въздуха.
— Махай се! — опитвам се да извикам, но от устата ми не излиза никакъв звук. После ръката се увива около гърлото ми, хваща ме за яката и се опитва да ме повлече във водата. Съпротивлявам се и се боря, но тялото ми се прекатурва… Рязко поемам въздух. Сядам в леглото. Отмятам завивките и се облягам на възглавниците. Оглеждам се наоколо. В първия момент не разпознавам стаята си, после осъзнавам, че всичко е било само лош сън. Нощницата ми е мокра от пот.
— Просто сън — казвам си. — Просто сън.
Изчаквам дишането ми да се успокои; после ставам от леглото. Откъм двора долитат гласове. Бързо се обличам. Спала съм до късно. После грозната действителност от снощи ме удря в стомаха. Роберто. Мъртвото момиче. Не може да е така, както изглежда.
Излизам навън и на стълбите попадам на нашата слугиня Бианка, която плете висяща градинска декорация от слама. Лизандър седи с баща ни. Двамата са пребледнели, а косата на брат ми не е прилежно сресана, както обикновено.
— Изпий го — казва той на татко и му тика някаква чаша в ръката.
— Какво е това? — питам, като приближавам към тях.
Лизандър ми се усмихва.
— Добро утро, сестричке!
— Не бъди толкова весел — изръмжава баща ни, пресушава чашата и прави гримаса.
— Смес от мляко, мед и лавандула — обяснява Лизандър и стрива втора доза лавандула между дланите си. — В състояние е да успокои душата дори на самия дявол. — Татко е твърде зает да разтрива слепоочията си, за да схване шегата.
В двора се втурва момче и вдига длан да засенчи очите си от силната слънчева светлина. Очевидно не ни вижда събрани на куп под маслиновото дърво, защото тръгва към стълбището, където седи Бианка. Тя отмества творението си настрани и му се усмихва.
— Чухте ли? — пита момчето. Сетивата ми веднага се изострят и аз напрягам слух. Лизандър също е смълчан.
— Какво, глупаво момче? — пита го Бианка. Дори не й минава през ум да го предупреди, че господарите на дома са толкова близо.
— Убийство! — възкликва момчето.
Силно стискам очи и слагам ръка на кръста си. Няма да понеса онова, което ще последва.
— Убита е една жена. Говори се, че е бил… че е бил… Роберто, синът на дожа!
Бианка става и грубо избутва момчето навън.
— Млъквай! — съска тя.
— Какво? — объркано пита то. — Какво има?
Татко скача на крака, сграбчва една глинена кана и я запраща след момчето, което се навежда точно навреме, за да избегне удара.
— Изчезвай от тази къща с твоите жлъчни думи! — крещи той след него. Бианка ни гледа, а очите й се наливат със сълзи. Слугините, загубили работата си, могат да умрат от глад из улиците на този град.
— А ти, Бианка — казва баща ми с рязък тон, — никога повече не говори с това момче.
— Много съжалявам — смотолевя тя. — Нямам представа за какво говореше. — Младата прислужничка изчезва в мрака на къщата, а въздухът донася до ушите ни нейните ридания.