Дворецът се извисява над мен с мозаечните си плочи, с бледите си статуи и балкони. На върха му стои каменната фигура на жена, стиснала в ръката си меч, и преди да вляза вътре, се моля да се сдобия с поне половината от нейната сила.
Покритият вътрешен двор е заобиколен допълнително от балкони. Насреща ми веднага изниква човек на средна възраст в изискани дрехи, идва да ме посрещне. Познавам го от посещенията си при Роберто, но лицето му е застинало, не изразява никаква емоция.
— Мога ли да ви помогна? — пита ме той. Сякаш никога не сме се виждали.
— Познавате ме — напомням му, опитвайки се да запазя спокойствие. Ако покажа прекадено много емоции, аудиенцията със сигурност ще ми бъде отказана. — Сгодена съм за сина на дожа, Роберто. — Когато произнасям името му, мъжът трепва. Изправям рамене и не мога да предотвратя остротата в тона си, когато казвам: — Бих искала да се видя с дожа.
Мъжът отстъпва назад и се отдалечава със сервилни поклони.
— Ще говоря с началниците си — казва той. — Моля, изчакайте тук.
Когато изчезва, покрай мен минават още мъже, мятат ми любопитни погледи. Облечени са в мантиите и чорапогащниците, типични за хората от висшите класи — сигурно са главните съветници на дожа, членовете на Великия съвет. Вероятно се събират, за да решат кой е най-добрият начин да се изчисти името на Роберто. Може би, в крайна сметка, няма защо да се поддавам на паниката.
После по мраморното стълбище слиза самият дож. Познавам лицето му много добре — за пръв път го бях зърнала в манастирската лечебница. Именно аз бях сипала отвара от корени на божур в ръмжащата му паст; аз бях отпуснала цялата си тежест върху него, за да спра неконтролируемото мятане на крайниците му. Той не ме помни от периода на своето лечение — пък и защо ли? Ако съперническите сили в Европа или дори във Венеция разберат, че този мъж е слаб, градът ни ще загуби лидера си и ще потъне в хаос.
Но сега аз съм тази, която има нужда от помощта на най-влиятелния човек във Венеция. Докато дожът върви към мен, падам на колене и протягам ръцете си напред, готова да целуна пръстена на пръста му. Но той ме подминава, замитайки полите на робата си, и излиза през една врата при останалите мъже. Вратата се затваря с тъп звук. Озовавам се сама в ехтящата зала.
Слугата се появява отново.
— Херцогиня Бесина ще ви приеме — хладно изрича той, докато ме чака да се изправя. Майката на Роберто! Може би така е по-добре — една жена ще отправи молбата си към друга.
— Заведи ме при нея — казвам. Мъжът се завърта на пета и поема нагоре по голямото стълбище. Повдигам полите си и тръгвам след него. Движа се под картини, а позлатената замазка по тавана проблясва над главата ми.
Най-накрая стигаме до вратата към личните покои на дожа.
— Тук — казва мъжът и безразлично махва с ръка, след което изчезва. Събирам смелост и влизам.
Жената на дожа ме чака, седнала на тапицирана с брокат пейка от палисандър. Облечена е в червена роба с нежна дантела покрай яката и е наметната с мантия, бродирана с цветя. Две големи перли в златен обков украсяват ушите й. Откакто станах годеница на Роберто, двете сме се срещали няколко пъти, но само по официални поводи. В очите й винаги са танцували любопитство и щастие, но до момента не сме имали възможността да споделяме една с друга.
Бързо прекосявам стаята. Херцогиня Бесина хваща ръцете ми. Пръстите й треперят. Когато поглеждам към лицето й, ми става ясно, че споделя моята болка. Очите й са зачервени.
— Значи сте чули? — прошепвам.
Херцогинята сгърчва лице.
— Началникът на стражата ни донесе новината — казва тя. — Синът ми е хвърлен в затвора и гражданите го наричат убиец. Как се осмеляват да ни предават по този начин? — Тя извръща глава настрана и за първи път ми изглежда стара.
Сядам до нея на пейката.
— Трябва да видя Роберто — казвам.
— Знаеш ли къде е?
Поклащам отрицателно глава. Не смея да й кажа, че съм гледала как го влачат по улицата.
— В Пиомби — отвръща тя. Гласът й заглъхва при произнасянето на думата. Потръпвам. Всички във Венеция знаят за този затвор — мястото, където гният най-жестоките престъпници. Поръчан от предишен дож, входът на затвора е на два метра от двореца, но килиите се простират над самия дворец, точно под покрития с оловни плочи покрив.
— Защо? — ахвам. — Той със сигурност не заслужава подобна участ. Нищо не е доказано!