— Дожът казва, че не може да се намеси. Съдът трябва да мине през всички стандартни процедури, а и между другото… — Устните й се изкривяват в горчива усмивка. — Той води преговори с флорентинския посланик и се подготвя за идването на турците след ден-два. Заради това не можа да те приеме. Преговорите са в решителен етап и съпругът ми не може да си позволи да се намесва в законите на нашия град. — Очите й пробягват из стаята — по златото и мрамора, по безбройните маслени платна и лакирани повърхности. Междувременно аз седя в позлатената си клетка и бавно полудявам. Погледът й внезапно се обръща към мен и лицето й пламва страстно.
— Но ти! Ти можеш да отидеш и да видиш сина ми. Да го успокоиш. Ако ти уредя достъп, обещай ми като на майка, че ще го направиш! — Тя придърпва дланите ми към лицето си и опира страните си в тях.
— Обещавам — казвам. — Ще направя всичко по силите си. Обичам Роберто.
Очите на херцогинята се наливат със сълзи.
— Аз също. Предай му го от мен.
Ставам и питам дали е възможно някой слуга да ми поръча карета. Входът на затвора не е далеч от тук, но е по-добре да бъда дискретна.
— О, мисля, че можем да направим нещо по-добро — възкликва херцогинята, а светлината се е върнала в очите й. — Ела с мен.
Повежда ме по лабиринт от коридори с облицовани с дървени плоскости стени. Зървам готвачи и слугини, официални лица и стражи, които се спират насред заниманията си, за да се поклонят или да кимнат с глава, докато ги подминаваме. Разбирам, че прекосяваме двореца по цялата му дължина. Само веднъж пресичаме един открит двор на път за онази част от двореца, която, изглежда, е в реконструкция. Влизаме в по-спартанска част от сградата, наполовина обзаведена и необитаема. Изкачваме няколко нестабилни редици стълби. Венецианската архитектура е абсолютно непредвидима; имам чувството, че сме се движили в кръг. В един от прашните коридори мирише на умрял плъх. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-горещо става. Най-накрая херцогинята спира пред една наполовина скрита в сенките врата. Опирам длан на нея. Повърхността е хладна — направена е от метал.
— Пиомби — прошепвам. Оловният затвор. Виждам друг вход. Усещам жестоката ирония в положението на Роберто — затворен в килия под собствения си покрив.
— Не мога да продължа по-нататък — обяснява херцогинята. — Ако го сторя, ще въвлека дожа в скандал. Ето. — Подава ми херцогския печат, излят от восък. — Покажи това и пазачът ще те пусне. — Погледът й отскача към тайната врата. — Като си помисля, че синът ми е някъде там, от другата й страна, а аз дори не мога… — Тя извръща лице настрани, за да скрие чувствата си, после тръгва обратно по коридора. Оставам сама.
Когато почуквам на вратата, тя отеква металически, после се отваря. Някакъв мъж ми се хили с похотлива беззъба усмивка. Лицето му е зачервено и мазно.
— Перла в свинската кочина — подхвърля той. — Какво те води насам?
Под мишниците ми избива пот.
— Тук съм, за да видя Роберто, сина на дожа.
Пазачът се смее и се изплюва на покрития с влага и гниеща слама под.
— О, при него! — отбелязва той. — Да, изглежда достатъчно хубав за подобна награда. Но не мисля, че трябва да му се позволява да те вижда.
Показвам му печата и той замислено кима, преди да ми обърне гръб.
— Последвай ме.
Смрадта веднага ме удря в лицето. Вони на пот и мръсотия, на екскременти и кръв, но има и нещо повече — подушвам мириса на отчаянието.
Това е, значи. Трябва да вървя.
Докато се изкачваме по едни стъпала, жегата се засилва. Скоро си давам сметка, че роклята ми е на потни петна. Под краката ни се виждат редиците килии без тавани, върху мръсния под, на които лежат или клечат мъже. Очите им блестят на мръсните им лица, подобни на бели полумесеци, докато ме наблюдават. Дрипите едва покриват телата. Един почти напълно гол мъж, ако изключим тясната препаска през слабините, се гърчи от болка, докато се мята из килията с пяна на устата.
— Онзи човек там! — Слагам ръка на рамото на пазача, за да го накарам да спре. — Има нужда от помощ.
Водачът ми хвърля поглед надолу.
— Този мъж няма нужда от нищо. Разглезен е от вниманието. Скоро отново ще бъде добре. — Принудена съм да продължа, докато отчаяните викове на нещастника изпълват въздуха, а един негов ритник завърта купата с рядка каша около оста й.
Почти ми се приисква да бях приела кърпичката от мъжа; горещината и вонята са неописуеми. Повдига ми се и ми се струва, че ще повърна. Усещането отминава. Избърсвам потта от лицето си и продължавам да се изкачвам по-високо под оловния покрив, който е дал името си на затвора. Металът поема жегата и я удвоява. Не смея да си помисля какво ще открия, когато най-сетне стигнем до Роберто.