Накрая преставаме да се катерим. Пазачът посочва с брадичка към една килия в дъното и тръгва обратно по стълбите.
— Само няколко минути — изревава той.
Пресичам дъсчения под, сивият покрив виси ниско над главата ми. Сега вече горещината е непоносима. Когато заставам пред килията, зървам някакъв свлечен до задната стена силует. В началото го вземам за изоставен чувал, но после зървам движение и бялото на чифт очи просветва в тъмнината.
— Роберто? — прошепвам, хвърлям се напред и стисвам решетките на килията.
Една глава се вдига и по лицето на моя любим плъзва усмивка. Той се изправя вдървено на крака и докато пресича, залитайки, килията, за да дойде при мен, виждам, че всяко движение му причинява болка.
— Какво правиш тук? Как…?
Усмихвам се.
— Майка ти ми помогна. Помоли ме да ти кажа, че много те обича.
Лицето му се сгърчва от отчаяние, но после Роберто се овладява и прокарва длан по челото си. Когато отпуска ръка, отново се усмихва храбро.
— Какво стана? — питам го, посягайки през решетките да повдигна туниката му. Той бързо, но нежно ме отблъсква. Косата му виси на влажни кичури около лицето, лявата му буза е насинена. Кожата е сцепена и по нея се виждат следи от съсирена кръв.
— Дребна работа — отвръща той. — О, скъпа. — Протяга ръце през решетките и ме привлича към себе си. Опитвам се да не трепна при миризмата, която се разнася от него, и притискам устни към неговите. Горят от треска.
— Разкажи ми какво стана — прошепвам, хвърляйки поглед назад през рамото си. — Как онази жена…
Роберто прокарва пръсти през косата си, поклаща глава.
— Не знам — отвръща и се отдръпва от мен. — Не спирам да превъртам цялата случка през главата си, опитвам се да си спомня. На бала се почувствах зле… тръгнах към къщи. После нищо не помня. Следващото, за което се сещам, е, че ти удряше по вратата и че на пода на стаята ми лежеше онази жена, окъпана в кръв! Знаеш, че обвиненията не са верни, нали, Лаура? Кажи ми, че знаеш!
Той спира да кръстосва из килията и се обръща към мен. Не искам да си го призная, но изразът на лицето му ме плаши. Гневен, отчаян. Но дали в него не прозира и намек за вина?
— Разбира се, че знам. Но ако ще ти помагам, трябва да ти задавам въпроси. Как се стигна до тук, Роберто?
— Ще ти кажа как! — почти крещи той. — Някой ме е натопил. Онези стражи се появиха точно в подходящия момент. Съвпадение? Само глупак би повярвал в това! Всичко е било планирано.
Роберто сигурно е прав. Онези мъже, които нахлуха в жилището му, се бяха появили едва няколко секунди след мен.
Една ръка тежко се отпуска на рамото ми.
— Казах само няколко минути — напомня ми пазачът и дъхът му пари ухото ми. Стисвам по-силно решетките на килията.
— Още минутка — казвам, опитвайки се да звуча ведро, с намек за лек флирт. Ръката се премества и ме сграбчва за китката, завърта ме. Озовавам се притисната към една стена.
Роберто крещи:
— Остави я на мира! — Но пазачът е приближил лице до моето. Забелязвам слюнката, насъбрала се в ъгълчетата на устата му.
— Сега прави това, което ти казвам — изръмжава мъжът. Повлича ме надолу по стълбите и единственото, което мога да сторя, е да внимавам да не се спъна в полите на роклята си, за да не се прекатуря с бясна скорост надолу и да намеря смъртта си на това място.
— Ще направя всичко за теб! — викам към Роберто.
— Не! — Гласът на годеника ми е дрезгав от паника. — Не се замесвай. Властите ще разберат грешката си. Всичко ще е наред!
Това са последните думи, които чувам, докато пазачът отваря главния вход на затвора и ме изхвърля на улицата. Слънчевата светлина пронизва болезнено очите ми и аз вдигам ръка пред лицето си. Покрай мен минават майка и дъщеря. Майката ми хвърля нервен поглед, после, докато отминават, придърпва момичето по-близо до себе си. В края на краищата току-що е видяла да ме изхвърлят от най-известния затвор в града. Приглаждам полите си, оправям косата си и изтривам потта от шията си. После тръгвам, без да поглеждам назад. Последните думи на Роберто карат сърцето ми да тупти по-силно. Всичко ще е наред…
— Ще бъде, любов моя — прошепвам. — Ще се погрижа за това.