Каня се да попитам Грация дали разполага с някаква информация, когато тълпата внезапно се люшва на една страна и аз залитам. Връщайки равновесието си, забелязвам група мъже да тичат към пристанището. Размахват юмруци във въздуха, а един от тях крещи и от устата му хвърчи слюнка:
— Да изгоним чужденците! Вървете си у дома, езичници!
Преди групата мъже да успее да доближи до корабите, войниците се втурват напред по команда и я отблъскват с върховете на мечовете си. Водачът на размирниците стои неподвижно на мястото си, но приятелите му го дръпват назад. Друг е повален на земята. Виждам как коляно се забива в корем, юмруци се стоварват върху черепи. Виковете замират и мъжете са отведени. Принц Халим наблюдава групата със сериозно лице.
— Какво беше това? — питам.
Изражението на Грация е като издялано от камък.
— Омраза. — Тя поклаща глава. — Няма ли да се научи най-после този град? — После леко кимва. — Ще се видим по-късно.
Докато я наблюдавам как се отдалечава по кея с развети поли, в душата ми се разлива облекчение. Тази вечер ще съм със Сегретата, на стъпка по-близо до измъкването на Роберто от смърдящия затвор.
12
Скъпа Лаура,
Откакто говорихме с теб, захвърлих всяка предпазливост на вятъра. Няма да позволя момчето ми да изкрее в онзи затвор! Поисках домашен арест за Роберто. Ще те уведомя в мига, в който бъде освободен от онзи жесток оловен затвор. Знам, че го обичаш толкова силно, колкото и аз.
Набързо,
Намерих бележката при връщането ни във вилата. Бързо счупих восъчния печат в уединението на новата ни зимна градина. Сега гледам почерка на херцогинята и се надявам, че импулсивността й няма да изиграе лоша услуга на Роберто, вместо да му помогне. Никоя друга жена не би могла да му издейства подобно облекчение, дори да е от Сегретата.
— Лаура? — вика ме Фаустина. — Лаура!
Бързо пъхвам бележката в джоба си и излизам навън. Старата ми дойка ме вижда и се спуска към мен, понесла голяма ленена покривка в ръце.
— Пикник! — вика. — Ела да помогнеш.
Двете с Емилия се качваме в стаите си и бързо се преобличаме в широки муселинени рокли, за да можем след хранене да поработим в градината. Не преставам да мисля за бележката и за онова, което тя би могла да означава за Роберто, но засега трябва да се държа така, сякаш всичко е нормално. Бързо пъхвам роклята си заедно с бележката в една ракла за одеяла и тръгвам след Емилия към кухнята.
Рядко ме допускат тук — това не е място за една благородна дама, — но днес следобед Фаустина е повече от щастлива да ми позволи да разнасям купи с маслини и да нарежа шунката на тънки парчета. Емилия изнася навън панер с хляб и дъска с подбрани сирена и скоро всички се настаняваме под маслиненото дърво, за да се насладим на пикник за трима. Лизандър е на гости на един свой приятел от детинство.
Докато слънцето се издига високо в небето, се наслаждаваме на свежите вкусове, късаме зрънца от грозде и хапки хляб, които потапяме в блестящ зехтин. Заради Емилия полагам усилия да съм весела и съм изненадана от апетита си. Говорим за Болоня, където е израсла снаха ми, за красотата на тосканските хълмове и за семейството й. И двете избухваме в смях, когато Фаустина посяга към трето парче торта.
— Бие, момичета, трябва да последвате примера ми и да сложите малко месце върху кокалите си! — Старата дойка хвърля безсрамен поглед към корема на Емилия. — Кой знае, скоро може да ядете за двама. — Страните на снаха ми пламват, а аз укорително възкликвам, после твърдо поклащам глава към Фаустина. Тя свива рамене. — Само казвам…
След като привършваме с яденето, Емилия става и отива да вземе градинската кошница и ножиците от мястото им до пълзящата роза, която танцува по решетката, закрепена за стената.
— Чакай да ти помогна! — викам и скачам да отида при нея. Фаустина мърмори, докато разчиства остатъците от пикника.
— Не й обръщай внимание — казвам на Емилия, докато избирам едно розово клонче, което се нуждае от подрязване.
— Няма значение — отвръща тя.
— Не бива да се притесняваш да кажеш на Фаустина да престане с подкачанията си — обяснявам й. — Сега си част от семейството.
Докато работим една до друга, помежду ни се възцарява приятелско мълчание. Опитвам се да се концентрирам върху отстраняването на изсъхналите розови цветове, но продължавам да мисля за бележката. Позволявам на искрица надежда да пламне в гърдите ми, но няма да допусна тя да се развихри във фантазия. Това няма да е краят на кошмара, но все пак е облекчение на ситуацията и може да се окаже първата значима стъпка към очистването на името на Роберто.