— Фаустина, ела да ми помогнеш. По-добре да намеря какво да облека!
13
Стоя на входа на двореца на дожа, заобиколена от смеещи се млади жени. Всички сме облечени като слугини на римски банкет, независимо от факта, че повечето от нас произхождат от най-богатите семейства във Венеция, Фаустина се е справила добре с тоалета ми. Един чаршаф от шкафа за спално бельо, бял като лебедови пера, е надиплен по дължина и прихванат на едното ми рамо. Ръцете ми са голи. В този маскарад има нещо неприятно. Нима включването на венецианските благороднички в тази унизителна игра е с цел печелене на политически точки? Да не би Великият съвет да иска да заблуди османците, като ги накара да си мислят, че всички във Венеция са глупави и повърхностни?
Оглеждам се наоколо и забелязвам, че останалите жени се забавляват от този маскарад, дори са понесли кошници с плодове или кани с вино. Аз самата добре знам какво е наистина да бъдеш сервилен, след като някога съм прислужвала на игуменката на нашия манастир, търкала съм пода й и съм бродирала украси за олтара, докато пръстите ми не прокървят. Няма нищо привлекателно в това да тичаш да изпълняваш заповедите на някого. Въпреки това трябва да изобразя усмивка върху лицето си и да се преструвам, че и аз като всички останали си прекарвам чудесно.
Опипвам главата си, за да се уверя, че розовите пъпки са все още здраво закрепени сред къдриците ми — Емилия донесе цветята от градината, докато Фаустина ме приготвяше. Единствената украса към простия ми костюм.
Паулина се присъединява към групичката момичета и среща погледа ми. Оглежда дрехата ми и тежката купа с пасти, покрити със захаросани розови листенца, която нося.
— От теб ще излезе добра слугиня — отбелязва приятелката ми. Не мога да преценя дали лекичко ме подкача, или в тона й се прокрадва по-груба нотка.
— Същото ми казваше и игуменката — отвръщам. Усмивката на Паулина угасва.
— Съжалявам за Роберто — казва тя. Този път в гласа й не долавям никаква жестокост.
— Елате, елате, дами! — вика една малко по-възрастна жена, определена за наша ръководителка. Разпознавам в нея Агнесина, жената на един от членовете на Великия съвет, но доколкото знам, тя не принадлежи към Сегретата. — Не забравяйте да обикаляте наоколо и да се погрижите да има ядене за мъжете. Ако забележите някого без партньор, ваше задължение е да отидете при него и да му правите компания.
Агнесина щраква с пръсти и рязко се обръща към вратата, водеща към трапезарията. После тръгва по мраморния коридор. Разменяйки си тайнствени погледи и последни прошепнати коментари, останалите момичета поемат след нея. Аз съм последна на опашката.
Когато влизаме в трапезарията, дори аз потръпвам от вълнение. Никога преди не съм попадала в тази част от двореца. Рисуваният таван се извисява над главите ни, залата е хладна въпреки венецианската жега от другата страна на прозорците. Стените са украсени с маслени картини в позлатени рамки, по пода са пръснати дебели килими.
Но за римската тема са положени допълнителни усилия. Залата е изпълнена с лежанки. Върху възглавниците на всяка от тях се е отпуснал по един мъж, облечен в подобие на римска тога. Мъжете се пресягат над страничните облегалки, за да си пълнят взаимно бокалите. От полилеите висят тежки чепки грозде, между картините по стените се извиват гирлянди от свежи цветя. В един ъгъл седи момче и подръпва струните на малка арфа. Но най-изключителна от всичко е ледената скулптура на римска богиня (Афродита, струва ми се), поставена в центъра на залата. Ледът се топи в сребърен басейн, в който плуват запалени свещи. В студената вода се охлаждат бутилки с лимонов ликьор.
— Виждала ли си някога нещо подобно? — прошепва ми едно момиче. Още не е забелязала, че мъжът встрани от нас жадно я поглъща с поглед. Той силно се покашля и девойката подскача, после се втурва да напълни чашата, която е протегнал към нея. Докато се навежда над бокала, очите на мъжа проследяват движението на гърдите й.
Агнесина ме гледа строго. Аз съм единственото момиче, което не се е залепило до някого. Свеждам очи и намествам тежката купа, която държа. Но преценявам баланса погрешно и товарът започва да се изплъзва от ръцете ми, заплашвайки да поръси разкошните килими със захаросани розови листенца. Понечвам да извикам, но почти веднага усещам как едни пръсти ме хващат за китката и една загоряла от слънцето ръка се плъзва под купата, за да я подхване. Когато се съвземам, установявам, че съм вперила поглед в очите не на кого да е, а на самия принц Халим.