— Ето. Позволете ми да я взема — казва той. Очите му наистина са забележителни — като дълбоки езера, почти черни на тази светлина. Все едно да гледаш в кладенец нощно време. Преди да съм възразила, купата е оставена на една ниска масичка и мъжете я наобикалят, за да се почерпят с пасти. Двамата с принц Халим ги наблюдаваме за момент; после усещам как ръката му се отпуска зад талията ми и осъзнавам, че ме насочва към един от отворените прозорци с развети от лекия вятър муселинени завеси, осигуряващ моментно уединение и рядка гледка към частните градини на дожа. Докато се оттегляме към прозореца, забелязвам одобрителното кимване на Агнесина.
— Доста е красиво, нали? — пита принц Халим. Покорно поглеждам през прозореца, но после отново връщам очи към него. Виждам, че изобщо не гледа към градините. Втренчен е право в мен. В погледа му няма нищо агресивно или хищно. Изнервя ме, защото е тъкмо обратното — спокоен, търпелив и енигматичен. Какво ли си мисли? Повече от очевидно е, че ме харесва, но възхищението му от красотата ми е твърде искрено, за да се почувствам засегната от него.
— Благодаря за помощта, Ваше Височество — казвам му. — За малко да се изложа.
Принц Халим се усмихва нежно.
— Половината мъже в тази зала се влюбиха в мига, в който се спънахте. И моля ви, наричайте ме просто Халим.
Започвам да отстъпвам назад, поклащайки глава, но принцът ясно осъзнава, че комплиментът му е бил прекадено екстравагантен, защото вдига ръка.
— Простете ми — казва и навежда глава. — Засрамих ви. Не владея езика ви много добре и думите ми са зле подбрани. — Поглежда обратно към мен. Слънцето се е показало иззад един облак и когато лъчите му проникват през прозореца, забелязвам променящите се цветове в очите на принца. От черни стават тъмнокестеняви, после заприличват на лъскав махагон — и всичко това само за секунда.
— Хей, момиче! — вика ми един от гостите, дебел мъж с петно от вино в предната част на костюма си. — Тези пасти няма да тръгнат да се разнасят сами из стаята!
Останалите гости избухват в смях. Издуващата се завеса е скрила Халим от погледа им и те не разбират, че са прекъснали разговора ни. Въпреки това принцът ми кимва, сякаш ми дава разрешение да се отдалеча от него, после се показва откъм прозореца. Дебелакът задъхано започва да ръси извинения, но Халим махва нехайно с ръка и отива да седне с кръстосани крака върху един килим. Останалите момичета си разменят несигурни погледи.
Вдигам купата и правя обиколка из залата. Внимавам да не установявам зрителен контакт с никой от мъжете и да пристъпвам внимателно между тях. Баща ми ме наблюдава, голите му ръце стърчат от нелепата му тога като някакви смешни бледи клони от плуващи във водата дънери. Дожът се е излегнал върху една от лежанките в другия край на залата, облечен, за разлика от всички останали, в пурпурна тога, за да подчертае властта си — сигурна съм в това. Усмихва се и бъбри с лекота със заобикалящите го. Никой не би допуснал, че синът му гние в килия. Образец на истински политик.
Тъкмо се каня да отида в кухнята, за да напълня отново купата, когато една ръка посяга към едната от двете останали пасти. По пода се посипват маслени трохи, докато един венециански благородник напъхва деликатеса в устата си. Срещу него седи мъжът с голата глава, когото забелязах на пристанището. Устните му са изкривени неодобрително, докато наблюдава как другият яде. Предлагам му последната паста, но той се отдръпва отвратено назад.
— Съ… съжалявам — заеквам. — Да не би да съм ви обидила с нещо?
И отново — топлото притискане на кръста ми. Бързо изправям рамене. Принц Халим. Промъкнал се е зад гърба ми тихо като котка.
— Простете му — казва той и се усмихва към гологлавия, който сега се е извърнал на мястото си с гръб към мен. — Фарук пости — това е лично решение за лишение в името на неговата религия. Някои твърдят, че е по-стриктен от самия Мохамед! — Халим тихо се смее на собствената си шега, но Фарук само свива рамене, подобно на лешояд. Измърморва нещо на своя език и с вдървено накуцване се измъква от стаята.
Посочвам купата си.
— Трябва да отида да я напълня.
— Позволете ми да ви придружа — казва принц Халим. Не съм в позиция да протестирам и той тръгва заедно с мен към отворените врати на банкетната зала. Докато я прекосяваме, усещам погледите на мъжете вперени в нас — любопитни, дори завистливи. Давам си болезнена сметка за голите си ръце и шия, за лакираните в червено нокти на краката и за леката материя, която се залепва за тялото ми. Сякаш ни отнема цяла вечност да стигнем до изхода.