— Знам пътя нататък — казвам бързо.
— Разбира се — кимва принцът.
— Благодаря ви. — Излизам заднишком от залата. Сърцето ми бие лудо по неизвестна причина. Сигурна съм, че лицето ми е силно зачервено. Обръщам се и почти хуквам. Едва виждам накъде се движа, главата ми бучи.
Когато пристигам в кухнята, зървам огромния огън, стъкнат под димящ казан. Стените са украсени с лъскави медни форми за желе, от тавана виси връзка фазани. На една мраморна поставка лежи агнешко бутче, до него се вижда сребърна вилица за сервиране. Покрай една огромна дървена маса стоят двама от персонала с лъснали лица и пълнят стъклени чаши с рубинена напитка. Въздухът е наситен с аромат на карамфил.
— За почерпка ли сте дошли? — пита ме една жена, приглаждайки престилката си. Изглежда, че ръководи цялата работа тук. После очите й се разширяват и тя се навежда в нисък поклон. Поглеждам назад през рамо и виждам херцогинята.
— Лаура! — възкликва тя, докато оставям купата на кухненската маса. — Чаках те!
Кухненската прислужница започва да пълни купата с маслени бисквити, а херцогинята ме отвежда на една страна. Влизаме в хладния килер, където под парчета муселин лежат фруктиери със смокини и сушени кайсии. Тя стисва ръцете ми така силно, че ме заболяват.
— Молбите ми бяха чути! Утре ще пуснат Роберто от Пиомби.
Очите й се разширяват, докато наблюдава как лицето ми се преобразява от радостно вълнение. След миг по страните ми рукват сълзи.
— Значи отново ще е свободен? Мога ли да дойда да го видя?
— Скоро — нежно ми обещава херцогинята. Усмивката й помръква. — Трябва да му дадем време. Да се изкъпе, да се нахрани, да се преоблече в чисти дрехи — и тогава ще заприлича отново на себе си. Можеш ли да почакаш? Знам колко силно го обичаш, но аз съм му майка. Искам да се уверя, че не е страдал прекалено много.
Вдигам дланите на херцогинята към лицето си и ги целувам.
— Разбирам — прошепвам. — Просто съм ужасно благодарна.
Излизам обратно в кухнята, вземам купата и тръгвам към банкетната зала. Не спирам да се усмихвам и сега вече няма нужда да се преструвам на доволна. Никой поглед, задържал се прекалено дълго върху мен, не може да разруши щастието ми. Роберто ме чака. Скоро ще го прегърна отново.
14
Стоя в рамката на вратите на банкетната зала. Към мен се носи облак топъл въздух, наситен с миризма на вино. Очевидно по време на отсъствието ми нещата са претърпели развитие. Мъжете вече не лежат любезно на лежанките; сега окуражават момичетата да сядат до тях или разговарят на групи, като се смеят остро. Чудя се как е възможно дожът и неговият Съвет да уважават толкова малко дъщерите си — сигурно горещо желаят да впечатлят гостите. Но допускам, че всичко това е просто част от играта на дипломация. Страните са обагрени в червено, очите блестят от удоволствие. По тогата на застаналия до мен мъж личат тъмни петна от пот. Това е Масимо, адмиралът на флота. Цял живот си е проправял път нагоре през отделните рангове.
Пристъпвам в залата все още усмихната. Мисълта за Роберто не ме напуска. Минавам от група на група, пръстите посягат към още топлите бисквити, които нося. Прикривам усмивката си, когато забелязвам как един от членовете на флорентинската делегация извива очи към тавана в знак на отвращение; турчинът, с когото говори, игнорира вилицата с кристална дръжка и вместо това посяга към платата със студено месо направо с ръка. Всичко е така далеч от обичайното деликатно възпитание по време на една нормална венецианска вечеря.
— Наистина ли е толкова необходимо? — измърморва флорентинецът, но не достатъчно тихо.
Принц Халим прекосява залата и взема парче от пушената шунка. Наблюдавам като омагьосана как прилежно навива месото между двата си пръста и го притиска към парче смокиня. Предлага ми деликатеса, но аз поклащам отрицателно глава, така че той свива рамене и го изяжда сам. Очите му не се отместват от лицето на флорентинеца.
— На кого са му нужни ножове и вилици! — възкликва Николо. Вторият син на дожа винаги се е отличавал с непосредствен чар и пристигането му разпръсква напрежението. Николо посяга за кръгче пържен калмар, пропито със сос от босилек, и със замах го пуска в устата си. Залата кънти от облекчен смях и мъжът от Флоренция, който само допреди миг изглеждаше отвратен, се усмихва с неудобство.