— Не го оставяй да те разхайтва — прошепва високо възрастната жена, докато тътри крака към отворената врата. Ръката й се стрелва навън и плесва зад врата едно от момчетата прислужници, навъртащи се наблизо. — Стига си шпионирал!
Вратата се затваря зад гърба й.
Когато се обръщам назад, Роберто ме гледа. Усмихваме се един на друг и аз се отпускам в прегръдките му, опирам лице на гърдите му, заслушана в равномерното тупкане на сърцето му. Повдигам лице към него и той хваща брадичката ми, притиска устни към моите.
След малко се отдръпва.
— Трябва да се срещна с Масимо — осведомява ме той. — Адмиралът иска да обсъдим слуховете за евентуална османска заплаха.
Настръхвам от притеснение. Османци или турци — тези дни всички мъже във Венеция говорят само за това. Но запазвам тази мисъл за себе си.
— Ще се видим скоро — казвам.
— Но не толкова скоро, колкото ми се иска — отвръща Роберто.
Откакто поиска ръката ми преди четири месеца, единствената ни раздяла бе при пътуването му до Константинопол по поръчка на баща му. Онези ужасни дни ни се бяха сторили дълги като години и двамата се бяхме заклели, че никога повече няма да се разделяме за продължително време.
— Лаура! — вика ме нетърпеливият глас на Фаустина от другата страна на вратата и връща мислите ми обратно към настоящето. — Слънцето вече се спуска зад кулите на „Свети Захарий“. Готова ли си?
Засмивам се и целувам Роберто за последен път. После изтичвам от галерията, Фаустина ме чака отвън, скръстила ръце на гърдите си.
— Да тръгваме тогава! — сграбчвам я за ръка и я повличам след себе си.
2
Фаустина пъхти и пъшка в усилията си да не изостава. Отдалечаваме се по една калдъръмена алея — нишка от паяжината, изтъкана от пресичащите Венеция пътеки и пътища. Стъпалата ни поемат към сестиера1 „Канареджо“. Докато върви, Фаустина си вее с възлестите си ръце, после бръква в джоба си и изважда изрисувано хартиено ветрило.
— Подарък? — питам я, забавяйки крачка, за да й дам възможност да ме настигне.
— Не ти влиза в работата — отвръща ми тя.
— Трябва да е от някой ухажор — подхвърлям.
Покрай нас минава някакъв мъж, понесъл табла със сардини. Непознатият ни се усмихва и кимва с глава. Вдигам многозначително вежди към старата си дойка.
— Как се осмеляваш! — възкликва тя. Мъжът се стресва и бързо ни отминава, като се отдръпва възможно най-близко до стената. — Твърде стара съм за подобни глупости, както знаеш. — Фаустина хвърля поглед през рамо, докато търговецът завива по една алея. — Макар че едно време… О, няма значение.
— Трябва да ми кажеш! — хващам я за ръката. Вървим една до друга, близостта на телата ни ни носи комфорт.
Фаустина въздъхва драматично и вдига глава към кулите и колоните, издигащи се над нас. Този следобед небето е ясносиньо, макар краищата му да са обагрени от залеза, който скоро ще се спусне над нас. Спираме пред една сергия. Плащам няколко монети за две рап dei dosi, курабии с лешници, сушени плодове, лимонова кора, какао и канела. Подавам едната на дойката си и захапвам своята, като вървешком облизвам канелата от устните си.
— Семействата ни се познаваха — започва Фаустина. — Деляхме един и същ вътрешен двор. Той не ме беше забелязвал до мига, в който… — ръката й поляга върху пълния й бюст — … не пораснах.
Бързо преглъщам и прехапвам устни, за да не се изсмея. Но Фаустина не забелязва. Потънала е в спомените си. Подминаваме фонтан, в центъра, на който се издига фигурата на гол младеж, стиснал в ръце гигантска раковина.
— Беше толкова красив. Като тази статуя.
— Какво стана? — любопитствам, Фаустина никога не се беше омъжвала, беше посветила живота си на грижите за мен, брат ми и сестра ми. Смъртта на единствената ми сестра, Беатриче, за нея беше толкова мъчителна, колкото и за мен самата.
Лицето на старата дойка порозовява.
— Не било писано.
Пристигаме пред арковиден вход от златист пясък. От двете му страни се издигат резбовани колони. Вратата ни отваря младо момиче.
— Насам, моля — казва тихо то.
— Чакаме една приятелка — обяснявам, плъзгайки поглед по калдъръмената уличка. Усмихвам се на прислужницата.
Фаустина внезапно избухва в кашлица и бързо измъква някакъв смачкан лист от деколтето си. Бута бележката в ръката ми. Хартията е влажна от потта й.
— Много съжалявам! — изсвистява тя. — Забравих да ти дам това. Пристигна тази сутрин.