Принц Халим се обръща към дожа, който продължава да седи на лежанката си.
— Къде е по-големият ви син? Роберто, нали така се казваше?
Смехът секва. Халим се оглежда наоколо, погледът му се мести от едно лице към друго. Николо е забил поглед в пода.
— Да не би да казах нещо нередно? — пита тихо принцът.
Дожът се изправя на крака.
— Извинете ме — казва. Усмивката му на политик се е пропукала и макар и само за момент, всички го виждаме такъв, какъвто е: един стар и болен човек. Той излиза от стаята, облегнат тежко на ръката на слуга, отказвайки да погледне някого в лицето. Докато минава покрай мен, мога да се закълна, че забелязвам потрепване на долната му устна.
Вратата се затваря зад гърба му и шумът незабавно избухва наново — звуците се блъскат из залата, подобно на разбиващи се в скалите вълни. Виното се лее, гостите посягат към платата с деликатесите. За един новопристигнал всичко би изглеждало нормално. Но докато обикалям заедно с другите момичета, изпълнявайки задълженията си, отвсякъде чувам прошепнато името на моя любим. Всички обсъждат завладелите Венеция слухове — че Роберто е убиец. Той не е тук да се защити, а аз не мога да си позволя да реагирам. Ако се помъча да защитя репутацията му, знам какво ще си помислят всичките тези хора: тя протестира твърде много.
— Мога ли да ви изкуша с нещо? — казвам тихо, спускайки таблата си пред седнал на един дълъг диван мъж. Когато погледите ни се срещат, установявам, че това е Масимо. Адмиралът се усмихва, взема една паста и я пъхва в устата си. Дъвче с отворена уста и шумно преглъща. Понечвам да се отправя към друга част на залата, когато ръката му се стрелва към мен и леко ме спира.
Поглеждам го изненадана.
— Да?
— Имам една покана за вас — казва той, избърсвайки ръцете си в салфетка.
— Не разбирам…
Масимо махва с ръка, за да ми направи знак да замълча, и става. Тръгва към един ъгъл на залата и аз разбирам, че от мен се очаква да го последвам. Оставям таблата на масата и се присъединявам към него.
— Е? — питам, когато адмиралът се обръща с лице към мен.
— Принц Халим поиска да бъде разведен из града. Желанието му е негов водач да бъдете вие. — Масимо вдига вежди при последната дума.
Усещам как кръвта нахлува в страните ми.
— Не съм сигурна, че баща ми би…
— Баща ви и аз вече сме го обсъдили с дожа. През цялото време с вас ще се движат стражи, които да ви защитават. Виждате ли? Това не може да бъде причина да откажете. Значи ще се срещнете с принца на пристанището утре сутринта?
Улавям се как кимам в знак на съгласие.
— Но…
— Добре. В такъв случай се разбрахме. — Адмиралът се отдалечава от мен и скоро го виждам да се смее с една група мъже. Баща ми е знаел за това? Но защо, за бога, се е съгласил? Трябва да има стотици хора, които да са по-подходящи от мен за ролята на екскурзовод. Дори и сега, няколко месеца след излизането ми от манастира, едва познавам града.
За пореден път усещам как колелата се завъртат, а аз съм безсилна да ги спра. Предполагам, че бих могла да откажа, но понякога е по-лесно да плуваш по течението, вместо срещу него. Утре ще освободят Роберто и скоро след това ще го видя. Нищо не може да промени този факт.
И още нещо. Докато Халим хвърля поглед към мен и вдига чашата си в знак на наздравица, в главата ми се върти мъчително един въпрос. Защо е избрал мен?
15
На следващата сутрин почти не мога да хапна. Не само заради вълнението си от освобождаването на Роберто, но и поради факта че Фаустина вдига такава врява, че е невъзможно дори да си сипя кафе, без да се втурне да изтръгне сребърната каничка от ръцете ми. Врящата течност се разлива по ленената покривка и аз се отпускам назад победена.
— О, виж сега! — вика Фаустина, сякаш вината не е нейна, а на някой друг, и завира пръст в лицето ми. — Не бива да си толкова непохватна, когато развеждаш принца из Венеция. Не че по принцип одобрявам. Наистина, не можеш ли да намериш някакво извинение, за да се измъкнеш от това задължение? Той е толкова… — старата жена размахва ръка пред брадичката си — … космат!
Емилия избухва в смях от другата страна на масата. Вече е започнала да свиква с прислужницата ни.
— О, Фаустина, само ти можеш да кажеш нещо подобно. Та той е принц! Поискал е точно Лаура! Би трябвало да сияеш от гордост. — Тя поглежда шеговито към дойката ми. — Помисли си само колко ще завиждат останалите слуги в града.