Фаустина изправя рамене.
— Може да си права. Но ти, млада девойко! — Очите й отново се забиват в мен. — Снощи казах една молитва за запазването на твоите чест и непорочност. Надявам се молитвите ми да са били чути. — Старата жена излиза с клатушкане от стаята.
— Изглежда е забравила, че съм сгодена — отбелязвам.
— Не го прави от лоши чувства — отвръща Емилия. — Очевидно е, че много те обича.
— Аз също я обичам — признавам на новата си сестра.
Малко по-късно се отправям към входната врата.
Баща ми се появява от кабинета си, стиснал книга в ръка. Върви по петите ми чак докато стигаме до стълбите и ме потупва по главата като някое малко пале. Но днес настроението ми е толкова добро, че този жест дори не ме дразни.
— Наистина смятам, че беше много нахално от негова страна така да настоява за времето ти — изръмжава той. Трябва да призная, че изпълнява ролята на недоволен баща с известен апломб.
— Няма нищо по-лошо от нахалството на някой толкова високопоставен по рождение — отвръщам. Както и предполагах, напомнянето за кралската кръв на Халим кара баща ми да изпъчи гърди. Целува ме леко по бузата.
— Опитай се да бъдеш очарователна — поръчва ми той, преди да изчезне обратно в мрачната вътрешност на дома ни. Качвам се в каретата и почуквам с кокалчетата на пръстите си по тавана.
— Към пристанището!
Толкова съм погълната от мисли как да се владея, че пътуването минава много бързо. Когато пристигам, Халим вече ме чака. Днес е облечен по венецианската мода, в плътно прилепнал черен дублет, черни ботуши и черен кожен колан. Въпреки че наоколо му са застанали поне дузина османски стражи, именно той е човекът, който пристъпва напред и ми помага да сляза от каретата. Пръстите му леко се свиват около моите.
— Прелестна гледка — тихо изрича той и очите ми отскачат към лицето му. Тогава принцът разперва ръце и описва кръг към града. — Не сте ли съгласна?
— Най-красивият град в целия свят — потвърждавам. — Надявам се да ви го представя така, както заслужава.
Халим свежда глава в знак на съгласие.
— С вас като моя водачка съм сигурен, че ще се науча да обичам това място дори повече, отколкото сега. Ще тръгваме ли?
Повежда ме към една чакаща гондола. Виждам отражението на лицето си в лакираното дърво; усмихвам се. Отчасти заради облеклото му — има нещо смешно в това един принц да се облича неподобаващо на ранга си, но също така осъзнавам каква лекота усещам в сърцето си.
Халим стъпва в гондолата и ми подава ръка, за да ми помогне да сляза. Обръщам лакътя си към него, а с двете си ръце улавям полите на роклята си. Когато прекрачвам стената на гондолата, подметката ми се закача за нея. Спъвам се, политам върху принца и двамата се приземяваме върху тапицираната с кадифе седалка отзад. Гърдите ми се удрят в неговите, а изведнъж лицата ни се озовават толкова близко едно до друго, че усещам дъха му върху бузата си. Притискам длани върху гърдите му, за да се изправя.
— Много съжалявам. Не знаех, че…
— Моля ви, не се извинявайте — прекъсва ме той.
Приглаждам полата си и сядам на задната пейка.
Стражите са се покатерили в отделни лодки. Гондолиерът ни зарейва поглед над главите ни, преструвайки се, че не е забелязал случилото се. Халим му вика:
— Можеш да тръгваш!
Мъжът използва дългото си весло, за да оттласне гондолата от кея. Лодката с мързеливо клатушкане поема по водата. Гледам към сградите и изчаквам пулсът ми да се успокои. Каква странна гледка трябва да представляваме — принцът и неговият флот от гондоли, проправящи си път към центъра на града.
Движим се между къщите по двата бряга. Хората се надвесват през прозорците, лактите им опират в первазите. Опитвам се да не изпитвам неудобство под погледите им. Мълвата за обиколката на Халим вече се е разнесла по градските канали на клюката.
— Изпрати ни целувка, прекрасни принце! — вика една млада жена от прага на къщата си. Халим ентусиазирано целува дланта си и после махва с нея. Жената се преструва, че хваща целувката, и притиска ръка към устните си. Принцът се залива в смях, но когато се обръща да ме погледне, смехът му замира.
— Съжалявам — казва той. — Не исках да ви излагам. Елате. Разкажете ми нещо за този ваш град.
Докато му посочвам забележителностите, започвам да забравям за всичките тези хора, които ме виждат в компанията на чуждестранния принц.