— Това е един от най-старите площади на Венеция — казвам, когато минаваме покрай едно малко площадче от лявата ни страна. — Хората лесно го пропускат. Говори се, че именно тук се събират Господарите на нощта, преди да тръгнат на своите обиколки.
— Господарите на нощта?
— Онези, които охраняват улиците.
— А! Звучи толкова романтично.
Опитвам се да намеря нещо друго за казване.
— Това там е църквата „Посещение на Света Дева Мария“. Веднъж в нея се скрил убиец.
Халим вдига вежди:
— Вие, венецианците, не я ли наричате Ла Пиета?
— Знаете повече, отколкото предполагах — отвръщам. — Може би вие трябваше да сте мой водач!
Халим се усмихва и протяга отворената си длан към мен. Поколебавам се, после поставям ръка в неговата. След миг устните му галят кожата на китката ми. Потръпвам и издърпвам ръката си, скривам я в джоба си.
— Не биваше.
Очите му не се откъсват от лицето ми.
— Обидих ли ви? — пита, внезапно съкрушен.
— Не — отвръщам. — Просто, ако хората видят…
Принцът отмества очи към къщите на търговците, край които минаваме.
— Казват, че човек може да съди за характера на един град по морала на неговите жени. Съгласна ли сте?
Това би могло да бъде намек за Сегретата, но — разбира се, — не е. От усмивката, която играе около устните му, разбирам, че не говори сериозно.
— Ако случаят е такъв, надявам се да откриете, че Венеция е всичко, което би трябвало да бъде — красива, класическа и бляскава. Също като жените в нея.
Халим се смее високо и един продавач на лимони на кея се обръща стреснато към нас.
— Знаех, че ще сте добра компания — тупва се принцът по бедрото.
Гондолиерът също се усмихва, но когато вижда, че го гледам, изтрива усмивката от лицето си. Нищо, изречено в една гондола, не може да остане тайна. В много отношения запасът от тайни на гондолиерите съперничи с този на Сегретата.
— Каква архитектура харесвате — класическа или повлияна от Изтока? — питам, поглеждайки нагоре към църквата „Санта Мария деи Мираколи“. По-добре да задържим разговора върху подобни теми.
— А, построена от Ломбардо — тихо казва Халим, обгръщайки сградата с поглед. Ръката му се движи из въздуха, описвайки геометричните детайли. — Струва ми се, че е с византийско влияние. Много се различава от нашите джамии.
Поклащам глава.
— Сигурен ли сте, че сте във Венеция за пръв път?
Най-накрая зървам една сграда, за която не е възможно Халим да знае повече от мен — манастира, който бе мой дом в продължение на повече години, отколкото искам да си спомням.
— Това е едно много специално място във Венеция — казвам, когато гондолата ни приближава.
Халим свива вежди. Разбирам защо — манастирът „Светата Дева и ангелите“ изглежда най-обикновен със своите решетки. Мисля си за монахинята, която ми прислужваше, Аналена, и тъпата болка на раздялата пронизва сърцето ми. Чудя се какво ли прави тя сега. Все още ли се моли по пет пъти на ден на пода на тясната си килия? Разбира се, сигурно вече е conversa на някоя нова сестра. Вероятно е забравила своята Лаура. Очите й със сигурност ще изскочат от орбитите си, ако можеха да ме видят сега, седнала в една лодка с османски принц!
— Е, кажете ми защо е специална! — настоява Халим. Измъкнал е къса кама от ръкава си. Дръжката е златна, гравирана със седеф. Опитвам се да не се притесня от блясъка на метала.
— Дълги години живях там, затворена като монахиня. — Изчаквам принцът да осмисли думите ми, за да видя реакцията му. Халим прибира камата с ловко движение и отново насочва вниманието си към мен.
— Затворена? — повтаря. — Не сте избрали сама да се посветите на вашия Бог?
Накланям глава.
— Не е необичайна практика по-малките дъщери във венецианските семейства да бъдат изпращани в манастир, ако заплашват да се превърнат във финансова тежест за семействата си. Бях една от многото.
— И все пак… — думите на Халим остават недовършени, докато очите му оглеждат малките прозорчета.
Посочвам към един прозорец високо в стената.
— В продължение на пет години онази малка стая беше мой дом.
Халим ме поглежда, после връща очи обратно върху прозореца, сякаш не може да повярва.
— Пет години?
— И всеки ден беше еднакъв с останалите.
Мълчаливо се плъзгаме под сянката на манастира.
— Но сигурно сте приемали посетители. Баща ви? Сестра ви? Казахте, че сте по-малката дъщеря.