— Беше забранено — обяснявам му. — Посетителите отместват фокуса на ума или поне така твърдеше игуменката. — Няма да произнеса името й на глас. Тя принадлежи към миналото.
— Сестра ми държеше опитомена птичка в клетка — казва Халим. — Беше най-прелестното създание на света и пееше всяка вечер. Смятах, че е много жестоко, задето е затворена така.
— Позволяваха ни да пеем — казвам му, поглеждайки нагоре, — но само по време на молитва. — Съществува опасност да изпадна в сълзлива сантименталност.
Халим се пресяга и поставя ръка върху моята. Кожата му е с цвят на лакирано маслинено дърво, китката му е поръсена с тъмни косми.
— Как излязохте?
— Сестра ми умря. — Истината, но само част от нея — подобно на картина, нарисувана с милиони щрихи на четката, която може да бъде видяна в цялост само от разстояние. Казано по този начин, изглежда твърде просто. Гласът ми изобщо не издава болката, която бях изпитала, когато погледнах в ковчега й. Той не може да разбере.
Разговорът ни се измества към други теми — обичта, която ми беше засвидетелствала Фаустина, завръщането на брат ми с неговата млада съпруга, щастливите времена. Халим слуша притихнал, кима, усмихва се. Гондолата продължава да се плъзга напред. Все едно сме на наш собствен интимен остров, а слънцето се издига по-високо и по-високо над главите ни. Звуците на града са изчезнали. Само някой случаен плясък на водата ми напомня, че гондолата е все още с нас.
— Ами вие? — питам по едно време. — Какво е било детството ви на принц? Сигурна съм, че за вас не е имало прозорци с решетки!
Халим тръсва глава, сякаш събуден от сън.
— Може би не, но имаше други… ограничения. Баща ми… — поколебава се.
— Не е необходимо да ми казвате.
— Той беше много строг — продължава Халим. Тъмните му очи помръкват. — В продължение на много години животът ми не ми принадлежеше.
Мисля си за своя баща — или пиян на масата за вечеря, или скрит в библиотеката си, или подмазващ се на дожа и на неговия Съвет. Но винаги, винаги натякващ какво трябва да правя за доброто на семейството ни.
— Знам всичко за строгите бащи — казвам тихо. — Защо мислите, че се озовах в манастир?
— Но сте избягали! — възкликва Халим и очите му отново блясват. Ръцете му стискат стените на гондолата. — Във вас е заложена дарбата да си проправяте собствен път. Вижте се сега! И аз искам същото. Появил съм се изпод сянката, хвърляна от баща ми — беше наистина дълга. Но сега е дошло времето, в което да оставя своя следа. — Страните му се обагрят. Изглежда почти трескав.
— Добре ли сте?
— Разбира се! — Той ми се усмихва. — Никога не съм бил по-добре. Гондолиер! Пусни котва тук!
16
Приближаваме до единия бряг на канала и аз поглеждам през рамо, за да се убедя, че внезапното ни спиране няма да доведе до сблъсък с гондолите зад нас, в които пътуват стражите. Но те са изчезнали в друг канал.
— Вашата охрана… — произнасям. — Мъжете ги няма.
— Няма значение. — Халим вече стои на кея и ми протяга ръка. Поемам я и стъпвам на сушата. Корсетът ограничава дишането ми, усещам, че леко се запъхтявам. Скачам на брега и се отдръпвам от Халим, измъквам ръката си от неговата — не искам да забележи колко съм нервна.
— Не трябваше ли да ни пазят?
Халим ми се усмихва палаво и ми поднася свития си лакът.
— Освободих ги. Искам да походя по тези улици като нормален човек. Цялата тази помпозност и церемониалност изморяват след известно време. Не се страхувайте — аз ще ви пазя.
— Всъщност, не това беше моето притеснение — отвръщам. — Не бива да ни виждат без придружители.
Халим придава на лицето си пресилено съкрушено изражение.
— Нямате ли ми доверие?
Не искам да го обиждам. Плъзгам ръка под лакътя му.
— Добре — отвръщам тихо. Последен поглед наоколо. Сама съм с един принц.
Влизаме в хладната църква „Санта Мария деи Фрари“ и приближаваме до високия олтар. Стената му е украсена с „Успение Богородично“ на Тициан. Църквата е празна, с изключение на един старец, който сменя свещите, качен на стълба.
— Не е ли красива? — питам.
— Красива е — съгласява се Халим. Забелязвам, че устните му са леко разтворени, докато очите му поглъщат богатите червени и златни багри на възнасянето на Светата Дева в небето.
— Майката на Исус е свещена фигура и за мюсюлманите — обяснява той, — но ние нямаме нищо толкова хубаво, колкото… Ще ми се сестра ми да можеше да види тази красота.