— Мисля, че може би има някой — кимва леко той.
За щастие гондолата навлиза в пристанището, Фарук чака на брега, неподвижен като статуя. Докато слизаме от лодката, погледът на гологлавия не се откъсва от Халим. Прави знак на принца да отиде на една страна и бързо му прошепва нещо. Наблизо, забил поглед в земята, стои един емисар от Великия съвет, облечен в официална роба и с плоска шапка на главата.
Халим идва при мен, езикът на тялото му е напълно променен. Усмивките и топлотата са изчезнали.
— Трябва да вървя — осведомява ме той. — Благодаря за отделеното време.
Правя нисък реверанс, удивена от пренебрежителния му тон.
— Просто изпълнявах дълга си — отвръщам на обидата му. Но Халим вече се е извърнал от мен, увлечен в разговор с емисаря. Докато говори, жестикулира. Не чувам какво си казват и стоя сама, изоставена както от принца, така и от стражите.
Поне каретата ми ме чака. Влизам вътре, когато един църковен часовник известява часа.
— Към двореца — викам на кочияша.
Дори не поглеждам обратно към Халим, когато каретата потегля.
Любимият ми ме чака.
Облечени в ливреи слуги ме отвеждат в частните покои на семейството. Коридорите и галериите ми се струват безкрайни, но най-накрая пристигам пред вратите на апартамента на годеника ми. Отвън стоят на пост двама стражи, всеки въоръжен с военна сабя. Приближавам, опънала рамене назад.
— Роберто тук ли е?
Мъжете се споглеждат.
— Може ли да го видя?
— Кой е там? — чувам вика на Роберто, приглушен от вратите.
Сърцето ми ускорява ритъма си.
— Аз съм — Лаура!
Единият от войниците въздъхва:
— Влизайте тогава.
Втурвам се между пазачите и отварям вратите. Усмивката ми веднага помръква. Роберто седи на края на леглото си, гол до кръста. Ребрата му са покрити със синини. Белегът на лицето му е избледнял до мръсно жълто.
— Каква гледка съм само, а? — Приближавам и той вдървено се изправя, за да ме прегърне. — Внимавай! — казва.
— Не могат да се отнасят така с теб — възкликвам. — Ти си син на дожа!
— Правилата в Пиомби са различни — отвръща дрезгаво Роберто. — Направих грешката да противореча.
Любимият ми притиска лицето си към гънките на роклята ми. Чакам, заровила пръсти в къдриците му. Усещам как гърдите му се изпълват с едва сдържана емоция. След миг той се дръпва назад и се усмихва.
— Чух, че си играла ролята на екскурзовод.
Неизвестно защо силно се изчервявам.
— Беше досадно. Мислех само за теб.
Роберто ме целува по устните и в тези няколко кратки секунди всичко е забравено.
— Чух също, че баща ми се прави на дипломат — продължава Роберто, когато се отделяме един от друг.
Поклащам глава.
— Няма значение. Сега вече си вън от онова адско място. Скоро ще успеем да докажем невинността ти.
Усмивката на Роберто изчезва. Извръща се настрана, за да си облече една риза.
— Така ли мислиш? — пита ме. Личи, че внимателно очаква отговора ми.
— Разбира се! — възкликвам. — След време цяла Венеция ще научи истината.
Искам да му кажа, че вероятно в същия този момент Сегретата се събира, че има хора, които ще помогнат. Вместо това го придърпвам към себе си и притискам устни към шията му. Той изтрива с целувка сълзите от очите ми. С най-голямо удоволствие бих останала тук завинаги, затворена заедно с него в нашата малка стаичка.
Някакъв далечен вик нарушава интимността ни. По коридорите се носи остър гневен глас:
— Къде е той?
Роберто се дръпва назад и ме поглежда.
— Какво е това?
Преди да съм успяла да отвърна, той вече върви към вратите. Виковете приближават.
— Не можете да влизате в тези стаи! — протестира един от стражите.
— Махнете се от пътя ми!
Притискам ръце към гърдите си. Обзема ме страх. Познавам този глас.
— Халим — прошепвам. — Защо е тук?
— Кой? — пита ме Роберто и се обръща да ме погледне. Не знам какво да отвърна. А и не е необходимо. Вратите се отварят с трясък, удрят Роберто и той залита назад. В стаята се втурва една фигура. Тъмна кожа, още по-тъмни очи, длани, свити в юмруци, лице, изкривено от такава ярост, каквато никога не бих си представила.
— Ще си платиш! — крещи Халим на годеника ми. Вените на шията му се напрягат до скъсване, докато единият от стражите се опитва да го удържи. — Ръцете ти са изцапани с кръвта на сестра ми!