— Не, Роберто! — крещя. — Дай му време да се успокои. — Знам какво е да загубиш сестра и не мога да обвиня Халим за гнева му. Но от погледа му беше ясно, че в момента е способен на всичко. Не мога да загубя голямата си любов.
Широките крачки на Роберто не се променят.
— Репутацията ми е в опасност — вика ми през рамо той. — А Халим е принц, мъж на честта. — Николо ме поглежда безпомощно. Не ни остава нищо друго, освен да продължим да го следваме.
Откриваме Халим по крясъците му. Намира се в апартаментите на дожа, оплаква се. Или може би изисква.
— Сложили сте я в евтина кутия! — вика с плътен глас принцът, когато приближаваме до вратата. — Една османска принцеса да гние омърсена в бедняшки гроб!
Влизаме, но Халим не ни забелязва веднага. Дожът седи напълно неподвижен в стола си с висока облегалка. Някои от членовете на Великия съвет стоят около него. Той вдига ръка.
— Не знаехме — обяснява. — Ако имахме някаква представа, разбира се, че щяхме да отдадем на сестра ви подобаваща почит. Но не забравяйте, че не се появиха никакви роднини, които да разпознаят тялото й, и за нас тя беше просто една анонимна жена от улиците на нашия град.
— Не от улиците, а в къщата на един… — Думите му замират, когато забелязва присъствието на Роберто в стаята. — Ти! В твоята къща. В дома на един убиец! Какво е правила там? — Принцът тръгва към Роберто, стиснал юмруци. Годеникът ми отваря уста да отвърне, но Халим изтегля ятагана си. Трябва някой от слугите му да му го е дал, защото го нямаше нито когато беше в стаята на Роберто преди малко, нито по време на разходката ни из града. Разнасят се възклицания и хората се отдръпват към стените.
Никога преди не съм виждала меч като този на Халим. С гладка смъртоносна извивка. На дръжката е гравиран златен кръст, а към върха на острието се вие калиграфски надпис.
— Настоявам да отмъстя за честта си — казва Халим с нисък заплашителен глас. — Ще се бия с теб, Роберто, докато един от двама ни умре.
Стаята внезапно се изпълва с гласове. Само дожът седи мълчаливо насред случващото се, без да откъсва поглед от мъжа, който се кани да убие сина му. Един от по-възрастните съветници пристъпва предпазливо напред.
— Това не може да се случи — обръща се той към дожа. — Роберто още дори не е съден за убийство.
— Нека Бог реши — намесва се Фарук. Тънките му устни се усмихват подигравателно и имам чувството, че собственоръчно бих го убила, стига да имах меч подръка. Той протяга длан, обръща я нагоре и чака. Един от турските слуги бързо пристъпва напред и поставя сабя в ръката му. Пръстите му се свиват около метала. С рязко движение на китката той обръща сабята с дръжката към Роберто.
— Не! — откъсва се вик от устата ми, когато любимият ми пристъпва напред. Не е възможно това да се случва.
Роберто сграбчва сабята и за момент губя почва под краката си. Повдига ми се. Днес вече видях как Халим убива двама мъже със смъртоносна ефективност. След всичко, през което сме преминали, не може моят любим да бъде убит по този начин…
Фарук се усмихва, когато Роберто поема подадената му сабя. Слугите се измъкват от стаята, една от жените започва да плаче. Замръзнала съм на мястото си. Сякаш гледам как пред очите ми се разиграва пиеса и аз не мога да сторя нищо друго, освен да наблюдавам изпълнението на актьорите. Роберто се оглежда из стаята и най-накрая погледът му се спира върху Халим. Принцът извива китка и острието на ятагана му проблясва. Това изобщо не прилича на уроците ни по фехтовка — ужасно истинско е. По челото на Халим избива пот.
— Готов ли си? — пита той.
В отговор Роберто протяга сабята си напред. Острието й блести под полилеите. После се случва нещо забележително — виждам как пръстите на любимия ми се откъсват от дръжката и сабята иззвънява върху мраморните плочи на пода. Сега дори очите на дожа се разширяват от изненада. Един слуга се спуска да вдигне сабята и да я отнесе на безопасно разстояние. Роберто е сторил немислимото: отказал е дуел. Иска ми се да се втурна и да застана до него, но не смея да помръдна.
— Няма да рискувам да ви убия заради едно недоразумение — заявява Роберто.
Халим приближава с широка крачка към годеника ми, острието на ятагана му опира в ризата му. Не мога да гледам.
— Бий се с мен — настоява принцът. Сега има вид на човек, който всеки момент ще се разплаче, гневът му се е трансформирал в нещо различно. Независимо от всичко ме залива вълна на симпатия към него. Зад всичко това стои скръбта му.