— А сега какво? — питам.
— Сега ще арестуваме принц Халим! — разнася се глас откъм вратата.
Обръщаме се. На прага стои Юлиус, бащата на Карина и низвергнатият съпруг на Грация. Колко ли трябва да е наранена гордостта му, като гледа обленият в кърви повален на пода син на дожа.
Но дожът поклаща отрицателно глава:
— Не можем.
— Той уби сина ти.
— Венецианският закон защитава посланиците — отвръща Роберто, като се навежда да оправи туниката на брат си. — Дори в този момент дипломацията трябва да надделее. — Той поглежда към баща си и дожът кимва в знак на съгласие.
— Но със сигурност при подобни обстоятелства… — протестира Юлиус. — Лаура, кажи им! — Трябва да е много отчаян, за да се обърне към мен за подкрепа.
Не мога да гледам към тялото на Николо — вече съм видяла прекалено много трупове през краткия си живот.
— Трябва да се съобразим с желанието на дожа — отвръщам тихо.
Слугите започват да се връщат. Дожът говори, без да поглежда към тях:
— Изнесете сина ми от това място. Трябва да приготвим тялото му за поклонение.
Слугите се струпват по-близо, несигурни как ще е най-добре да процедират. Налага се Роберто да ги организира.
— Ти, най-отпред. Ела тук и поеми тежестта на торса. По един човек при ръцете и краката. — По знак на Роберто тялото на Николо е вдигнато. То тежко увисва — тази лека младост, превърната в купчина безжизнено месо. Кожата му вече побелява, а когато го повдигат, забелязваме лепкавата кръв, насъбрала се върху мрамора под него. Гледката е прекалено тежка.
Дожът стои до мен с непроницаемо лице. Очите на Роберто гледат празно, докато слугите изнасят тялото през вратата. Стоим в трите ъгъла на невидим триъгълник. После се случва неизбежното. Агонизиращият писък на херцогинята.
Тази сутрин тя празнуваше частичното освобождение на по-големия си син. А сега оплаква смъртта на по-малкия. Очите ми остават сухи, докато плачът й изпълва двореца. Забивам пръсти в дланите, за да спра сълзите си, и насочвам мислите си към нещо друго.
Къде е бедната Паулина?
След доста време се отправям към къщи. Сторих всичко по силите си, за да успокоя херцогинята, но думите ми звучаха празно дори в собствените ми уши. Оставих я на грижите на прислужницата й, която й подаваше успокояваща отвара, докато нещастната майка лежеше върху мокрите от сълзи възглавници. Изтощена съм — както телом, така и духом.
Фаустина влиза в стаята без обичайната си енергичност. Бианка я следва по петите, стиснала купчина пране.
— Обявиха вечерен час след залез-слънце — прошепва Фаустина. — За целия град. — Сяда до мен на каменния парапет на прозореца и двете отправяме поглед към Венеция. Дойката ми поставя топлата си длан върху моята и потиска риданието си. — Като си помисли човек, че се стигна до тук! Николо, убит от ръката на чужденец, на един дявол. Знаех си, че не биваше да ги посрещаме в града. — Старата жена горчиво поклаща глава.
— Не бива да обвиняваме принц Халим — казвам. Бианка сгъва дрехите до леглото, но при тези мои думи спира по средата на работата си.
— Не това се говори из улиците на града — информира ме тя. — Днес следобед е изгоряла една сергия за килими — и собственикът дори не бил турчин! Доволна съм, че трябва да си стоим вкъщи. Навън е опасно. — Прислужницата вдига един дантелен шал и Фаустина го взема от нея, за да го наметне на раменете ми.
— Защо защитаваш принца? — пита ме старицата. — Той се опита да убие Роберто, а после закла Николо. С какво е заслужил опрощението ти?
— Бях там. Видях скръбта по лицето му. Той не разсъждаваше… — Придърпвам шала още по-плътно около раменете си. — Може да се каже, че всичко се случи по твоя вина. Ако не бях се намесила в дуела, Николо нямаше да се изправи в моя защита!
Двете прислужници ме гледат с разширени очи. Бианка изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.
— Стига, стига — смъмря ме Фаустина. — Достатъчно. Не си виновна ти, че някакви разярени мъже са се хванали за мечовете.
Знам, че е права, разбира се. Но от това не ми става по-леко.
— Чух, че Халим е избягал от Венеция — казва Бианка. Сега седи на пода в краката ми.
— И аз чух същото — добавя Фаустина. — Отнесъл е тялото на сестра си на континента, за да го погребе. Прав му път, бих казала!
Скачам от пейката.
— Престанете! — възкликвам. — Бедният човек скърби за сестра си. Всички знаем какво е, нали? — Очите ми фиксират двете ми прислужнички, предизвикват ги да си спомнят за ковчега на Беатриче.