Лицето на Бианка почервенява, но Фаустина упорито удържа погледа ми.
— Само казвам… — мърмори тя, приглажда надолу престилката си и се преструва на обидена.
Чува се звънецът и Бианка се надвесва през прозореца, за да надникне към предните стъпала на вилата.
— Пратеник — осведомява ни тя през рамо. — Ще сляза.
Фаустина продължава да се цупи, докато слушаме приглушените гласове отдолу. После се разнасят стъпки и Бианка се връща в стаята. Подава ми някаква бележка. Счупвам печата и чета, давайки си сметка за погледите на двете прислужнички върху мен.
Имаме нужда от теб по-късно тази вечер. Ела при нас.
Разпознавам почерка на Грация. Сегретата ме вика. Добре — сега повече от всякога се нуждая от отговори.
Навивам обратно бележката на руло и я поднасям към пламъка на една свещ. Огънят я подхваща и скоро хартията се превръща в горящи сажди, сипещи се върху чинийката отдолу. Горчивият мирис на дим изпълва стаята.
— Можете да ме оставите — обръщам се към Фаустина и Бианка. Когато ги поглеждам, по лицата им съзирам множество въпроси. Въпроси, на които няма да отговоря. Слизам надолу по стълбите и виждам, че пратеникът още чака на прага.
— Ще върнете ли отговор? — пита момчето с надеждата да изкара няколко допълнителни монети.
Поклащам отрицателно глава.
— Не.
Ще отида лично при Сегретата. В момент като този трябва да съм сред жени като мен — жени, които бродират гоблена от тайни на Венеция.
Ако искаме проливането на кръв да престане, ще трябва да разплетем конците.
20
Слънцето се е снижило до върховете на многобройните градски кули. Скоро ще потъне под хоризонта на Венеция и всички ще сме принудени да останем затворени в домовете си заради новоустановения вечерен час. Вървя по калдъръмените улички с още три жени — Алегреза, Грация и една млада жена на име София.
Четири венецианки със скрити зад ветрила лица.
Четири членки на Сегретата със скътани в сърцата тайни.
Градът е притихнал — постих, отколкото някога съм го виждала. Една продавачка на дантели, тъжна и отчаяна, си почива на каменна пейка до стоката си. Сигурна съм, че скоро ще се скрие вътре, за да вечеря сама. Може би дори и тя се е трогнала от новината за смъртта на Николо.
Завиваме зад един ъгъл и поемаме по пътека, от едната страна, на която се издига редица от каменни арки. Над всяка арка е гравирана детелина от три преплитащи се окръжности. Детелините хвърлят изкривени кръгове светлина и сенки върху отсрещната стена. За мен и София е голяма чест, че сме в компанията на другите две жени, че сме избрани за този частен разговор, но засега все още не сме засегнали така близката до сърцето ми тема.
Докато Алегреза нахвърля подробностите около плана за справянето със Силвио, съпруга на Тереза — план прост и директен, — се чудя кой е най-добрият начин да повдигна въпроса за Роберто и Айсим, бедната мъртва сестра на принц Халим. Защото именно тя трябва да е била момичето, с което ме бяха изпратили да се срещна в Мурано.
— Когато това чудовище си тръгне, ще се е заклело, че никога повече няма да вдигне ръка срещу жена — казва Грация с изпълнен със задоволство глас.
— Тереза не е единственият човек във Венеция, който се нуждае от помощ — казвам. — Роберто може и да е излязъл от смърдящата си затворническа килия, но обвинението в убийство срещу него все още си стои.
— Всяко нещо с времето си — отвръща Алегреза. — Сигурна ли си, че си наясно с плана за Силвио?
— Да, да — отвръщам нетърпеливо. — Но вие казахте, че Айсим е идвала да се срещне с нас? Трябва да има някаква улика, нещо…
Алегреза вдига ръка, за да ме накара да замълча.
— Когато настъпи подходящият момент, ще се заемем с този въпрос. Лаура, ти доведе Тереза при нас. Дребните ситуации са също толкова важни, колкото и големите интриги.
Потискам писъка, който напира да излезе. За мен съдбата на Роберто е нещо повече от интрига — животът ми е свързан с неговия. Не могат ли да го разберат тези жени? Толкова ли са безсърдечни, мисля си, после веднага ме обзема чувство за вина. Алегреза и Грация са двете най-важни дами в Сегретата и следователно — в цяла Венеция, сторили са повече от всеки друг, за да променят безброй съдби. Не бива да съм толкова неблагодарна; трябва да си спомня търпението, на което ме бяха учили в манастира.