Силвио ми хвърля подигравателен поглед.
— За какви се мислите? Никоя жена не може да ми казва какво да правя!
За секунда се озовавам върху него, острието на кинжала ми опира в шията му и от кожата му се процежда капчица кръв. Чувствам силните удари на сърцето си и бученето на гнева във вените си. Едно натискане и вратът на този мъж ще бъде прерязан. Откъде се появи у мен тази жажда за кръв?
— Разбираш ли? — изсъсквам в лицето му.
Долната му устна затреперва, по челото му избива капка пот и се стича надолу към челюстта му.
— Извинявам се! Не исках да кажа това! Ще направя всичко, което искате.
Усещам как другите жени ни наблюдават.
— Внимавай — предупреждава ме гласът на Грация. Притискам плоската част на острието към адамовата ябълка на Силвио. После се отдръпвам назад заедно с оръжието си.
— Тогава върви — заповядвам му. — Освободи погледите ни от омразното си лице и благодари на Тереза, че все още си жив. И запомни, че можем да те открием навсякъде.
Когато се навежда да вдигне дрехите си, Силвио леко се спъва.
— О, не, недей — вика му София и рита ризата под леглото, далеч от ръката му. — Тези дрехи вече не ти принадлежат.
— Какво? Вие… — понечва да протестира нещастникът, но после размисля. Задържайки ръка пред слабините си, той с клатушкане излиза от стаята, като тихо ругае. Затръшвам вратата зад него, после отивам до прозореца. Гледам го как изчезва по алеята долу, хвърляйки нервни погледи през рамо. Късметлия е. Най-вероятно нощните улици на Венеция ще запазят честта му. Почти ми се приисква да бяхме ударили посред бял ден и негодникът да беше станал обект на открити подигравки из оживените пазари. Но прикритието на нощта е винаги най-добро за нас.
— Чисто ли е? — пита Бела Дона, подавайки глава иззад вратата на спалнята. Грация й маха да влезе и всички прибираме оръжията. Бела Дона отпуска длани върху бедрата си и избухва в звънлив смях. — Гледах през ключалката. Видяхте ли размера на търбуха му? Мислех, че ще се пръсне от гняв!
Смъкваме качулките, сваляме маските и разтърсваме коси. Имаме достатъчно доверие на Бела Дона, за да покажем лицата си пред нея — рядка привилегия. Хубаво е да се превърна отново в Лаура, жена с лице.
— Твоето изпълнение беше най-добро — хвали ме Грация. — Ходът с кинжала беше много хитър — дори аз повярвах, че ще го промушиш.
Скромно навеждам глава, но само защото не искам да види лицето ми. Грация може да чете по очите. И аз знам какво ще види в моите — чувство за вина. Не знаят колко близо съм била. Как гневът ми за малко не надделя.
21
Оставяме Бела Дона и тръгваме да се срещнем с останалите членки на Сегретата, като следваме най-подходящия маршрут, за да избегнем градските нощни стражи. Определеното място е склад за зърно в закътана част от Венеция, близо до северния бряг. Сградата е на четири етажа, с островръх покрив. Издига се край един канал, където провизиите могат да бъдат доставяни с лодка. Влизам вътре след останалите и носът ми улавя успокояващия мирис на пшеница. Платнени чували, върху които е отпечатан знакът на снабдителя, са струпани в прави редици по дървените полици. Подминаваме ги и се изкачваме по стълбите върху една дървена платформа, разположена под стрехите на сградата. Дали венецианските търговци някога ще разберат какви тайни крият техните складове?
Другите жени ни чакат, осветени единствено от лунните лъчи, процеждащи се през капандура на покрива. Липсва само един човек — Паулина. Едва ли е изненада. Изпратих съболезнователна бележка до дома й, но в подобни моменти думите никога не са достатъчни. Ще ми се да можех да я видя и да се опитам да й предложа истинска утеха.
Алегреза пристъпва в центъра на кръга и се завърта, обхождайки с поглед лицата на всяка от нас. Успехът със Силвио избледнява в съзнанието ми и аз си спомням защо всъщност сме се събрали тук — защото нашият град и моята любов са в криза.
— Това е време на изпитание — започва Алегреза. Останалите поклащат глави в знак на съгласие. — Но Сегретата е била подлагана на тестове и преди. Айсим ни се довери и ние я подведохме. Няма как да избягаме от този факт. — Тя млъква и усещам как вниманието на жените се задържа върху мен, въпреки че очите им са насочени в друга посока. — Нещо повече — продължава Алегреза, — тя отнесе тайните си в гроба. Онова, което ме притеснява повече, е следното: защо момичето умря именно в този момент? Кой друг е знаел, че ще идва?