Спомням си думите, които Алегреза беше отправила към мен по време на посещението ми в къщата й. Предател в Сегретата. Другите също схващат намека й. Не отместваме поглед от нашата водачка, не се осмеляваме да се погледнем една друга, в случай че погледите ни бъдат изтълкувани погрешно като обвинение или доказателство за вина. Въпреки това страните ми пламтят. Дали някой тук вярва, че може аз да съм човекът, издаващ тайните ни?
— Сега ви казвам — продължава Алегреза. — Бъдете винаги нащрек. Ако видите или чуете нещо — каквото и да е! — което да ви се стори подозрително, ваш дълг е да ми го съобщите. Разбирате ли?
Разнася се шум в знак на съгласие. Очите на Алегреза се спират върху мен и аз бързо кимвам.
— Отлично. А сега си вървете по домовете. Запомнете всичко, което ви казах.
Останалите жени започват да се разотиват, но аз стоя като замръзнала на мястото си. Не е възможно срещата ни да е приключила, нали? Не беше казано нищо нито за злощастието на годеника ми, нито за смъртта на брат му. Не чух една дума на съчувствие и разбиране за положението на Паулина. Но най-много ме притеснява дилемата на моя любим.
— Ще помогнете ли на Роберто? — Думите се откъсват от устните ми, преди да съм успяла да ги спра.
Жените спират и се споглеждат объркано. Лицето на Алегреза става строго.
— Какво мислиш, че можем да сторим, Лаура? — пита ме тя.
— Или да го измъкнете от Венеция, или да упражните влиянието на Сегретата по време на процеса. Той е невинен — не заслужава онова, което му се случва.
Алегреза тръгва из стаята, дъските скърцат под краката й. Сянката й се движи заедно с нея, черна на фона на млечната светлина на луната.
— Трябва да използваме властта си много внимателно — казва тя. — Един нож, който се използва прекалено често, скоро затъпява.
Твърде много е, за да го понеса. Алегреза ми каза — обеща ми! — че когато настъпи подходящият момент, Сегретата ще се заеме със случая на Роберто. А сега говори за предпазливост! Не мога да се сдържа; пристъпвам към нея, гласът ми прозвучава високо в притихналото помещение:
— Уредихте да изпратят онова чудовище Винченцо в изгнание, защо да не можете да помогнете на Роберто?
— Винченцо беше виновен, шпионираше за херцога на Милано. Имахме основателни причини да го отстраним.
— А Роберто е невинен! Това не е ли достатъчно добра причина да му помогнем?
Изчаквам да чуя викове на съгласие, но между мен и Алегреза се простира единствено мълчанието. Оглеждам се наоколо и виждам, че никоя от останалите жени не помръдва и не продумва. Когато се опитвам да срещна погледа на младата София, моята съучастничка отпреди малко, тя го отмества настрани.
Постепенно разбирам.
— Не вярвате в невинността му, нали? — Тръгвам от жена към жена, гледам ги дръзко в лицата. — Нали? — Спирам пред Алегреза. Дишам учестено.
Тя поклаща глава:
— Успокой се, Лаура. Една жена е застигната от несправедлива съдба. Трябва да го помним пред всичко останало.
— Но не по вина на моя годеник!
Грация застава до Алегреза.
— Държиш се непочтено, Лаура — отбелязва тя.
Отстъпвам назад, опитвам се да укротя ударите на сърцето си.
Алегреза въздъхва:
— Разбираме твоята болка, Лаура. Защо да не подложим въпроса на анонимно гласуване? Да помогнем на Роберто или да не се намесваме в случая? Ще помогнем само ако болшинството от гласовете са „за“.
В душата ми трепва надежда. Една от жените накъсва на парчета страницата на стара книга и всички даваме гласа си. Може да се гласува за или против идеята да се помогне на Роберто. Всяка от нас слага листчето си върху пода, с отговора надолу, и една представителка на Сегретата минава и ги събира. Оттегля се в ъгъла на стаята и започва да сортира гласовете в две купчинки.
Внезапно по дървените стъпала се разнася звукът от стъпки. Сегретата се пръсва, жените се изгубват в сенките или приклякат зад чувалите. Притискам се към един от тъмните ъгли.
Появява се фигура, облечена в черно.
— Паулина! — вика една от жените, изправя се на крака и се втурва да я посрещне. Но Паулина я подминава, оглеждайки се из стаята. Една по една излизаме от скривалищата си. Очите на Паулина се спират върху лицето ми.
— Много съжалявам — казвам на приятелката си и протягам ръце към нея.
— Ти! — спуска се младата вдовица отгоре ми, ноктите й разкъсват въздуха. Сграбчва ме за ръката и ме придърпва към себе си. — Николо е мъртъв. Всичко стана заради теб!