Лицето й е близо до моето, усещам слюнката й върху страните си. Пръстите й се впиват в косата ми.
— Престани! — викам. — Моля те!
— Ти си виновна! Кръвта, която изцапа пода на двореца, трябваше да е на Роберто. Вместо това, вместо това… — от гърдите й се откъсва ридание. — Любимият ми е мъртъв! И с него — моето бъдеще!
С внезапен вой на поражение, тя се отдръпва от мен.
— Роберто е невинен — произнасям тихо.
Паулина подигравателно изсумтява:
— Просто нямаш представа, нали? Какво си мислиш, че е правил, докато си била в манастира? Казвал си е молитвите ли? Не ме карай да се смея! Знаеше пътя до всеки бордей във Венеция.
— Стига вече — протестира една от жените. Но не защото изречените думи са я засегнали лично — усещам, че се опитва да ме защити.
— За какво говориш? — питам.
— За голямата ти любов! — отвръща Паулина. — За мъжа с неопетнен характер! О, моля те! Само казвам онова, което всички знаем.
Лицето на приятелката ми е зачервено от гняв, но докато последните й думи затихват, забелязвам и сянката на вина в изражението й. Знае, че е отишла прекадено далеч. Всички очи са вперени в мен, ще ми се да потъна вдън земя.
— Разбирам — казвам вдървено. — Благодаря, че ме осветли.
Грация протяга ръка към Паулина, но приятелката ми се извръща настрани, съкрушена и ридаеща.
— Оставете ме на мира! — проплаква тя и изтичва навън.
— Да отида ли след нея? — пита София.
Грация поклаща глава:
— В момента не можем да сторим нищо за нея.
Защо приятелката ми ми наговори такива ужасни неща? Внезапно се чувствам много млада. Наивна и невинна, както в деня, в който напуснах манастира. Дали думите на Паулина бяха провокирани само от гнева и скръбта, или изричаха гласно тайни, които са били крити от мен? Преглъщам надигащата се в гърлото ми паника. Роберто не ходи по проститутки. Той не е способен на подобно нещо.
Алегреза ме наблюдава отсреща. В ръцете си държи листчетата хартия с вота ни.
— Решението е взето — обявява тя. — Сегретата каза думата си.
— И? — питам.
Алегреза ме поглежда, но не мога да разгадая изражението й. Съчувствие, може би, или жал.
— Мисля, че за теб ще е най-добре да не узнаеш резултата от вота — казва тя.
Поразена съм. Да не ми кажат? Но защо?
Алегреза кимва:
— Прекалено свързана си с този случай, Лаура. Твърде емоционално обвързана.
— Но аз трябва да знам — възкликвам. — Ще му помогнете ли?
Алегреза поклаща глава.
— Срещата приключи.
22
Шумът ни посреща още преди каретата да е стигнала до катедралата. Звукът на скръбта — виещи гласове, тихи ридания. Но нищо не ме е подготвило за гледката, на която се натъкваме, когато завиваме по площад „Сан Марко“. Седнала до мен, Емилия надава кратък шокиран вик. Дъхът ми замира в дробовете. Толкова много хора!
Венеция скърби за смъртта на Николо. Стотици хора са се струпали на площада и по околните улици. Издигнати са бариери с въжета и пред тях стоят войници, за да отблъскват наплива на тълпата. Жените бършат очи, а възползващи се от ситуацията продавачи на сергии предлагат боядисани в черно цветя, които хората да хвърлят върху ковчега, когато го пренасят покрай тях. Въздухът е пропит с миризма на тамян, далечна група улични музиканти свирят тъжна мелодия. Жилави млади мъже се катерят по фонтаните и статуите, за да си осигурят по-добра видимост към тялото на мъртвия им принц.
Церемонията беше организирана бързо. В тази жега никой не би искал да отлага едно погребение прекалено дълго. Новината тръгна от двореца на дожа и се разнесе из улиците, каналите и тесните алеи: опелото щеше да се състои през втората неделя от месеца, четири дни след като Роберто се беше навел над умиращия си брат, за да чуе последните му думи. Оттогава не съм виждала своя годеник, а бележките, които му бях изпратила, не получиха отговор.
Сега дори Сегретата има тайни от мен.
Каретата спира и аз пристъпвам навън, подкрепяна от баща ми. Кожата на ръцете му е тънка и суха като хартия, а когато го поглеждам в лицето, по него не виждам нищо друго, освен обвинение. „Ти ни докара дотук“, говорят ми очите му. „Ти и мъжът, когото твърдиш, че обичаш.“ Ако не бях вярна на Роберто, ако не бях го защитила при нападението от страна на Халим, Николо все още щеше да е жив, а семейството ми щеше да избегне скандала. Може би Паулина имаше право да ме нападне. Но в мига, в който тази мисъл минава през главата ми, сърцето ми се свива. Нима е възможно любовта ми към Роберто да е нередна? Нима бих могла да постъпя по различен начин?