Докато вървя през площада, черната тафта на роклята ми силно шумоли. На шията си нося един-единствен ред перли, косата ми е скрита под бродирана шапчица. Небето над главите ни е сиво, дребните мъниста от черен кехлибар, пришити към деколтето ми, едва проблясват.
Лизандър поглежда към плътните облаци, заплашващи да ни залеят с дъжд, и потръпва.
— Идеален ден за погребение — отбелязва той.
— Недей — сгълчава го Емилия.
— Прояви малко уважение — изсъсква баща ми зад нас.
— Да, прояви малко уважение! — вика непознат глас. Поглеждам назад и виждам как една жена с преливащ от корсета бюст се спуска към мен. Погледът й е див, в дъха й долавям миризмата на вино. — Вижте всички! Това е Лаура дела Скала — годеницата на един убиец.
Около нас изригва оглушителен шум, разнасят се гневни крясъци и ругатни. Лизандър ме прегръща и ме притиска към себе си.
— Не им обръщай внимание — прошепва в косата ми. Но аз усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми, когато ужасната истина ме удря силно с обидните квалификации, които звънтят в ушите ми. Венеция ме мрази! Хората й са изпълнени с омраза, изпълнени и преизпълнени.
— Да се опитам ли да поговоря с тях, да им обясня? — Извивам врат, за да погледна лицето на брат си, но той е твърде зает да оглежда напрегнато тълпата, за да ми отговори. Сега ме дърпа напред, подтиква ме да вървя по-бързо, отколкото ми позволяват фустите. Почти се спъвам и единствено ръката на Емилия ме спасява от това да не падна в изливащата се в отворената отходна канализация на улицата мръсотия.
Фрас\ Леко залитам и усещам как нещо топло и влажно пълзи по страната ми. Вдигам ръка към лицето си. Когато я отдръпвам, за да погледна пръстите си, свивам объркано вежди. Умът ми не може да асимилира случващото се. Някой ме е замерил с изгнила смокиня.
— Как не те е срам да се появяваш тук! — крещи някакъв мъж, отмята глава назад, присвива устни, после се изплюва. Топлата слюнка уцелва гърдите ми и Емилия се спуска да я изтрие с кърпичката си.
— Недей — опитвам се да я спра, — не я махай. — Но снаха ми не ме чува заради шума.
— Това твоята дъщеря ли е, старче? — изкрещява друг. Хвърлям поглед към баща си и виждам как се извърта настрани. Не се и опитва да ме защити. Вървя спънато напред, не поглеждам нито вляво, нито вдясно.
— Годеникът ти е страхливец! — крещят от тълпата. — Заслужава да умре.
— Държанка на убиец!
— Уличница!
— Главата на Роберто вече трябваше да се търкаля на земята — крещи една жена, присвила очи. — Само защото е син на дожа… — Тя се промъква под ограничителното въже и се нахвърля върху нас.
— Стража! — вика баща ми, напрягайки глас да надвика тълпата. — Елате да помогнете!
Стражите дотичват, запасали мечове на кръста си, и изведнъж се оказвам заобиколена от широки рамене. Вече мога да се придвижвам по-бързо сред тази защитна стена и семейството ми е ескортирано през останалия път до базиликата с оловни куполи и кули. Повдигам полите си и тичам нагоре по стълбите. Не мога да повярвам, че пристигането ми на погребението на Николо е толкова недостойно. Очите ми плуват в сълзи от срам и аз ги изтривам с юмрук.
Когато влизаме вътре, изпитвам благодарност заради хладината, която ме обгръща. Лизандър ме гледа напрегнато.
— Защо нападат теб? — пита той мрачно. — Ти не си убила никого.
Внезапно ми прозвучава като мъж, много по-възрастен от леко подпийналия младеж, който само допреди няколко дни седеше на масата ни и добродушно подкачаше жена си.
Поглеждам към изцапаната си пола.
— Нито пък Роберто — отвръщам хладно. — Всичко е толкова объркано.
Извръщаме се с лице към редиците опечалени. Извръщам очи към високите извити тавани на катедралата, блестящи от златен варак. Заобиколени сме от мраморни колони и бронзови статуи. Певците гледат надолу към нас от местата си в хора и таваните с позлатена мозайка карат очите ми да танцуват. Нищо чудно, че базиликата е известна като Златната църква. Упражнение в разкош: Венеция в най-добрия си образ — и в най-лошия. В края на краищата, тук сме заради смъртта на един добър човек.
Семейството ми се придвижва по главния кораб към запазената за нас редица седалки. От двете ни страни седят жени, облечени в най-хубавите си дрехи, и мъже в копринени мантии, цветът, на които съответства на статуса им. Никой не ни поглежда — не знам дали от уважение към паметта на Николо, или защото присъствието ми тук не им харесва. Забелязвам едно място в дъното на църквата и тръгвам към него, като дърпам Емилия след себе си.