Чувам как Фаустина удря мокри чаршафи по дъската за пране на двора. После се разнася глас, който ме кара рязко да седна в кревата.
— Тя вкъщи ли е? — пита задъхано малко момче. Същият пратеник, който ми беше донесъл бележките от Грация. Бях го подкупила с изобилно количество храна от кухнята, за да ме уведомява за всичко интересно. В крайна сметка, щом ще помагам на Роберто да преживее скандала, в който е замесен, трябва да знам какво се шепне наоколо.
— Да — отвръща Фаустина с тежко пуфтене. Чувам скрибуцането на дървените ролки на пресата, когато старата ми дойка завърта дръжката, за да изцеди водата от прането. — Ще те заведа при нея.
Скачам от леглото, навличам един пеньоар, бързо го завързвам на кръста си и хуквам надолу по главното стълбище. Боса и с разпусната коса, стигам до главния коридор в мига, в който Фаустина, с почервенели от горещата вода ръце, въвежда момчето вътре. Двамата ме гледат изненадано.
— Още ли не си се облякла? — вдига вежди Фаустина и избърсва сапунената пяна от ръцете си в престилката. — А аз бъхтя от ранни зори!
Момчето гледа втренчено към отвореното деколте на пеньоара ми и аз бързо се загръщам.
— Да нямаш съобщение за мен? — питам. Момчето кимва, устата му продължава да зее. Хвърлям поглед към Фаустина, която е скръстила ръце на гърдите си и ме гледа многозначително с присвити очи. — Можеш да ни оставиш — казвам й официално.
Тя понечва да възрази, но после размисля, завърта се на пети и се връща обратно към дървеното корито, подпряно на тухли в двора.
— Е? — питам.
Момчето мъчително преглъща.
— На пристанището спря кораб — казва то.
Усещам как кожата ми настръхва от предчувствие.
— Чий кораб?
— На онзи турски принц — Халим. — Лицето на момчето се изчервява. — Онзи, с когото се бихте със саби.
— А ти откъде знаеш? — питам остро.
— Всички говорят за това.
Усещам как лицето ми се изопва.
— Не мога да изляза от собствения си дом. Разчитам на теб да ми съобщаваш какво се случва във Венеция — нали не си забравил? — Малкият вестоносец изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Гласът ми омеква. — Благодаря ти за съобщението. — Отивам до увесената ми на дървена закачалка кесия и бъркам в нея. Когато монетите падат в отворената длан на момчето, му възлагам една последна поръчка:
— Кажи на нашия кочияш да приготви конете.
— Къде да му кажа, че ще ходите?
Поглеждам през отворените врати на вилата. В далечината виждам блясъка на вода.
— Къде е отседнал Халим?
— Това го знам! — с гордост отвръща момчето. — Поразпитах наоколо, преди да дойда тук. Наел е апартамент до пристанището, в „Албанеси“.
— Много добре — усмихвам се. Пускам допълнителна монета в дланта му.
Значи там ще отида, казвам си.
Когато излизам от стаята си, готова за пътуването, заварвам Лизандър и Емилия в коридора. Облечени са за разходка.
— Няма ли да дойдеш с нас? — усмихва ми се Емилия. Поклащам отрицателно глава, зървайки кочияша, който търпеливо ме чака отпред. Брат ми поглежда през рамо, проследява погледа ми.
— Сама ли ще излизаш? — пита ме той.
— Защо не? — отвръщам. — Няма да стоя като затворник тук.
Но когато правя стъпка към отворената врата, Лизандър ме сграбчва за ръката.
— Сигурна ли си, че всичко ще е наред? — дръпва ме на една страна той. — Спомни си какво стана преди погребението.
— Все трябва да изляза от тази къща един ден.
В очите на Лизандър прозира болка, гласът му се снижава:
— Чух слухове, Лаура… по адрес на Роберто.
— О, така ли?
— Запитай се всъщност колко добре познаваш този човек. Живял е под прикритие в продължение на дълги години, бил е свободен от всякакви ограничения…
— Просто кажи какво имаш предвид.
— Трябва ли? — поглежда ме той. — Знам какви са младите мъже, сестричке.
— Нима? Но не познаваш Роберто. Той е добър. Усещам го с цялото си същество.
— Всички влюбени жени твърдят същото за възлюбените си, но и двамата с теб знаем, че някои грешат — възразява брат ми. — Моля те, вслушай се в моя съвет…
Освобождавам се от ръката му, но не желая да разигравам сцени пред Емилия.
— Аз също чух въпросните слухове. Но ако вярвах на всяка клюка във Венеция, щях да съм истинска глупачка. Роберто?! Наистина, братко?! — Насилвам се да изобразя усмивка върху лицето си. Не искам Лизандър да ме пита къде отивам.