Дошла от Габриела да Мосто, създателката на булчинските рокли на поколения венецианки, това е висока похвала.
— Истински благословена съм — отвръщам.
— Изчакай за момент. — Шивачката се оттегля в покоите си и аз сядам до Фаустина, която се справя добре със скаридите. Отпивам от ментовия си чай. Дория и слугата стоят надвесени над масата, приглаждат коприната. До ушите ми долита шепот и ми се струва, че чувам думите „погребението на дожа“, макар да не мога да бъда напълно сигурна.
Усещам как изражението ми замръзва и когато очите ми срещат тези на момичето, то се изчервява и отмества поглед настрана.
Нима дори простите слуги знаят за епилепсията на дожа, заболяването, което поставя живота и репутацията му в непосредствена опасност? И ако е така, откъде са разбрали? Въпреки цялото ми щастие, целия ми късмет, в момента стомахът ми се свива при един спомен от миналото. Болестта на дожа беше тайната, която споделих, за да бъда приета в Сегретата. Беше грешка, предателство, но навремето ми изглеждаше като единствената разменна монета срещу помощта им. Нашето женско общество търгува с тайни, но ако онова, което бях споделила, се е превърнало в обществено достояние… Дожът има много врагове, които само търсят подобно извинение, за да се опитат да го детронират.
Габриела се връща.
— Роклята ти ще е готова за първа проба след три седмици. Дотогава. — Тя кима за довиждане.
Двете с Фаустина се сбогуваме с шивачката и се спускаме по стълбите, за да излезем навън, на избледняващата следобедна светлина. За момент изпитвам умора — лоялността ми към Сегретата ме притиска с тежестта си надолу. Но Фаустина нехае за настроението ми.
— А сега — бижутата! — обявява тя. — Трябва да подхождат на стъклените мъниста по шапчицата ти.
Дойката ми вече крачи забързано надолу по пътя и аз препускам след нея. Но когато завиваме зад един ъгъл, двете се заковаваме на място. Насреща ни върви малко по-възрастна от мен жена, облечена в черна кадифена рокля на златисти райета. Но погледите ни са привлечени от друг вид райе — струйка кръв, която тръгва от дълбока рана на челото й и се стича през лицето й. Непознатата вдига ръка в опит да се прикрие, но няма как да не забележим синята подутина, от която лявото й око е наполовина затворено.
— Елате — казвам на жената и понечвам да я хвана за ръката. — Какво се е случило? — Тя се опитва да се освободи; усещам, че цялата трепери. — Не бива да се страхувате от нас — уверявам я. — Моля ви. Позволете ми да ви помогна.
— Кой ви е причинил това? — намесва се Фаустина, приближавайки енергично. — Звяр такъв!
Острият вик на старата дойка кара няколко души да погледнат към нас и жената се свива.
— Не се притеснявайте — казва тя, правейки всичко възможно да се извърне настрани от нас. Но аз посягам и нежно я обръщам с лице към нас. Изваждам кърпичка от гънките на роклята си и попивам кръвта от слепоочието й. Жената не се отдръпва.
Забелязвам табуретките под тентата на една чайна.
— Елате — казвам нежно и хващам непознатата за ръка. — Седнете за момент.
Отвеждам я до ракитовите табуретки. Тя сяда с въздишка и отпуска глава върху дланите си. Фаустина поръчва чай и подава чаша на жената. Тя я поема с треперещи ръце. Чакаме мълчаливо да се съвземе, докато отпива на мънички глътки от чая. Накрая ни се усмихва колебливо.
— Благодаря ви.
— Аз съм Лаура. Вие как се казвате?
— Тереза — прошепва.
— Какво ви се е случило?
Тя горчиво се усмихва.
— Мъжът ми. — Започва да се изправя на крака, но внезапно лицето й пребледнява и е принудена отново да седне.
Фаустина гневно възкликва:
— Мъже!
— Върви да купиш смокини — казвам й. Готова съм на всичко, само и само да я отдалеча за момент. — Нещо за нашата приятелка.
Фаустина кимва с готовност, доволна, че има какво да прави. Дойката ми обича да храни хората. Гледам я как се отдалечава към близката сергия.
Привеждам се напред и хващам ръцете на Тереза.
— Не бива да страдате така.
Тя свива рамене.
— Такъв е животът.
Поклащам отрицателно глава.
— Само ако му позволим да се случва по този начин. Мога да ви помогна.
Тереза ме поглежда скептично.
— Не мисля, че можете да бъдете достоен противник на Силвио.
Вероятно не сама, мисля си. Стискам ръката й.
— Нека се срещнем тази вечер в изоставената изба на Понте Сан Поло. Има зелена врата. До входа е поставена насмолена бъчва, а името на собственика, Зенато, е изписано с боя върху вратата.