— Ако искаш да помогнеш на Роберто, трябва да се научиш на търпение и дипломатичност. В момента не проявяваш нито едно от двете.
Стомахът ми се свива.
— Моля ви, кажете ми какво знаете.
Тя внимателно се вглежда в лицето ми.
— Трябва да действаш внимателно, Лаура. Налага се всички да го правим. Това са важни дела и последствията от тях ще засегнат целия град. На нищо ли не съм те научила?
— Научили сте ме! Научили сте ме!
Чертите на Алегреза омекват.
— Добре тогава. — Тя дочита последните редове от пергамента, изписани с ъгловат издължен почерк, после го връща в чекмеджето. С едно завъртане на ключа свитъкът отново е заключен. Алегреза пъхва ключа обратно в деколтето си. — Преди три нощи…
— Нощта, в която Айсим е била убита — прошепвам.
Алегреза кимва.
— Преди три нощи, в ранните часове на деня, едно тъмнокожо момиче е отишло в манастира „Санта Сусана“ да моли монахините за милостиня. — Забелязва как погледът ми се стрелва към заключеното чекмедже. — Кореспондентката ми ме уведомява, че момичето почти не е продумало по време на престоя си там, но вчера помолило да го преместят. Сега е в твоя бивш манастир.
— „Домът на Мария и Ангелите“?
Устните на Алегреза трепват.
— Може да е съвпадение.
— Но може и да не е.
Очите на по-възрастната жена отскачат към моите.
— Знам какво си мислиш, Лаура, но ти го забранявам. Няма да доближаваш до бившия си манастир.
Нима не разбира? Разполагам с идеалното алиби!
— Но аз познавам едно момиче там, казва се Аналена. Мога да я посетя — да отида и да разбера повече. — Не мога да повярвам, че Алегреза изобщо си е помислила да ме спре.
— Казах не! — твърдо отвръща тя. — Какво е станало с теб, Лаура? Къде е уравновесеното момиче, което срещнах за първи път на остров Сан Микеле?
Променила съм се ужасно много от онази нощ, в която бях посветена в Сегретата. Сега съм по-силна и не чак толкова невинна. Но все още съм като хваната в капан. Някога бях затворничка в манастирската килия, сега съм ограничена от правилата на същото това общество, което ме беше освободило.
— Както желаете — прошепвам и отпускам глава в знак на уважение — а също и за да скрия блесналите в очите ми сълзи. Ако Алегреза не ми позволи да посетя някогашния си дом с благословията на Сегретата, ще отида на своя глава.
Наставницата ми слага длан върху моята.
— Благодаря ти, Лаура.
Поглеждам към скута си, където лежат сплетените ни пръсти. Кожата на Алегреза е поръсена с кафяви петна и тънки бръчици; моите ръце са все още младежки. Какво знае тази жена за любовта? Всяко решение, което взема, е ход в една по-голяма игра, размяна на позиции в името на по-голямо добро. Би рискувала пешка, за да спаси царица, защото целта оправдава средствата.
— Ще направя всичко, което ми кажете — обещавам.
Никога не съм вярвала, че лъжите ще се откъснат от устните ми с подобна лекота. Не и пред Алегреза. Но времената са отчаяни.
Няма да позволя Роберто да бъде пешка. Няма да се подчинявам на заповеди, които сърцето ми подсказва, че са погрешни.
В манастира, през годините на моя затвор и моите мъки, ме бяха наричали Ла Мута — Нямата. Докато стоя и оглеждам стените му, си спомням решетките, игуменката Лукреция и моята помощничка и приятелка Аналена. Дали се е променила? Знам, че аз самата съм друга — вече не съм срамежливото момиче, приседнало в градината и плетящо дантела с наведена глава. Какво ли би казала игуменката, ако ме видеше да се дуелирам с Роберто — един мъж пред острието на сабята ми?
Изкачвам стъпалото към осеяната с метални гвоздеи тежка врата, стиснала подарък за Аналена — кутия захаросани бадеми, завързана с розова копринена панделка. Според манастирските стандарти — греховен лукс, но от друга страна съм сигурна, че ми е позволено да нося подаръци на приятелката си. Почуквам с кокалчетата на ръката си по старото дърво и малкото прозорче, изрязано във вратата, се отваря. Обрамчените от качулка очи на една жена се разширяват от почуда.
— Лаура се върна! — вика тя на някого. Погледът й се спуска надолу, към червената ми рокля, после капачето на малкото прозорче се захлопва. Миг по-късно вратата се открехва със скърцане и една ръка ми прави знак да вляза. Поглеждам назад през рамо, поколебавам се. После пристъпвам в мрака.
Аналена стои в края на закритата алея. Изобщо не се е променила и за момент в погледа й усещам хладина. Знае ли коя съм? После, сякаш за да разпръсне страховете ми, старата ми приятелка се спуска радостно към мен и се озовава в прегръдките ми.