— Лаура, Лаура! Знаех, че един ден ще се върнеш. О, сърчице мое, да не си дошла тук да си кажеш молитвите? — Смее се развълнувано. Но и двете знаем, че никога не бих пристъпила обратно през този праг, ако нямах много основателна причина. Аз съм една от късметлийките — измъкнала съм се. Останалите тук нежелани втори дъщери на венецианското благородническо съсловие ще прекарат дните си, гледайки как животът им си отива, полегнали на тесните нарове, с броениците и сутрешните молитви като единствена компания. Семействата им не са искали да им плащат зестра, затова са ги обрекли за невести на Христа.
Аналена ме дръпва към една от множеството каменни пейки, на които някога седях и изучавах Светото писание. Всичко ми изглежда по-малко, отколкото го помнех.
— За теб — казвам. Подавам й кутията със захаросаните бадеми и тя радостно възкликва, преди бързо да скрие подаръка под грубото си расо.
— Виж се само! — ахва тя. Прокарва ръка по набраната ми пола, после докосва обецата, висяща от едното ми ухо, наслаждавайки се на скъпоценните камъни. — Сапфири ли са? — пита ме тя. Кимам усмихнала. Аналена поклаща удивено глава. — Виж се само! — повтаря. — Сега приличаш на истинска дама. — Засмива се отново. — Какви ги говоря? Ти си дама! — Усмивката й внезапно помръква и приятелката ми взима ръката ми в своята. — Но чух… знаеш как клюките стигат до нас от онези, които приемаме и приютяваме… Вярно ли е онова, което се говори?
Въздъхвам.
— Не обръщай внимание на венецианските клюки, Аналена. Такава добра сестра като теб би трябвало да е наясно с това!
Страните на приятелката ми пламват от срам.
— Не съм толкова добра — тихо възразява тя.
Милото момиче. Има ли някаква представа за корупцията, която се шири зад стените на този манастир? Но времето ме притиска.
— Аналена, можеш ли да ме заведеш при игуменката?
Тя ме поглежда изненадано.
— Ако искаш — отвръща и се изправя. Аз също ставам и двете пресичаме розовите градини на път за покоите на игуменката.
Винаги съм се ужасявала от този маршрут и част от някогашния ми страх отново се връща. Но аз изправям рамене и го отхвърлям. Онази жена вече няма власт над мен. По всяко време мога да изляза обратно на дневна светлина.
Игуменката седи на обичайното си място, сякаш не е помръдвала през всичките месеци, последвали деня на освобождаването ми. Над главата й виси картина на лъв — гербът на семейство Аглиарди Вертова. Ето и Библията й с позлатените букви. Прочиствам гърло и възрастната жена вдига поглед. Очаквам да чуя някоя от обичайните й критики, но вместо това чертите на лицето й омекват в топла усмивка. Колко объркващо.
— Лаура — казва игуменката и става, за да заобиколи бюрото си. — Каква приятна изненада.
Кисело стиснатите й устни предполагат всичко друго, само не и това.
— Игуменке.
— Променила си се — отбелязва тя, докато очите й обхождат навитите на гореща маша къдрици, подредени около слепоочията ми. Челото й се сбръчква неодобрително.
— Вие не сте — отвръщам. Думите ми се изплъзват, преди да съм успяла да ги спра, и за момент двете се споглеждаме шокирани. После игуменката проявява добрината да се засмее.
— Не се притеснявай — успокоява ме. — Знам какво имаш предвид. В „Домът на Мария и ангелите“ времето се движи по-бавно. Така, какво мога да направя за една сестра?
Усмихва се, а на мен ми трябват няколко секунди, за да разбера значението на думите й. Защото, докато съм живяла тук, никога не съм я възприемала като една от нас. Може да има предвид някакъв друг вид връзка помежду ни.
— И вие ли? — питам я. По някакъв начин — дори сега — ме кара да се чувствам незначителна и глупава.
— Точно така, Лаура. Станах член на Сегретата дълго преди ти дори да узнаеш за съществуването й.
— Редиците на обществото се простират нашироко — отбелязвам. — Просто досега не бях разбрала колко нашироко.
— Хайде, хайде — казва игуменката, отправяйки се към вратата. — Предполагам, че искаш да видиш момичето.
Преди да съм отвърнала, тя вече е излязла от стаята. Стъпките й отекват по каменния под на коридора.
Стигаме до вратата на една малка килия. Трябва да се наведа, за да вляза вътре. На ръба на леглото седи момиче. Когато влизаме, то вдига поглед — очите му се белеят като две неземни езера в мрака.