— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо — прошепва ми игуменката. После излиза, затваряйки вратата зад себе си, с което почти напълно лишава стаята от светлина.
Момичето се покатерва обратно на леглото и притиска колене към брадичката си. Косата му виси на мазни кичури, по ръцете му личат синини. Някой си е послужил със сила. Прилича на подплашено животно, готово да избяга или да нападне. Не отмества поглед от лицето ми.
Пристъпвам навътре и от гърдите му се откъсва уплашен стон.
— Моля те, не се страхувай — успокоявам я. Никакъв отговор. Тъмните й очи и кожа издават, че не е венецианка. Но не съм ли виждала същите тези очи и преди?
— Разбираш ли ме? — питам я кротко. Никакъв отговор. Опитвам отново на различни езици — на френски, който съм започнала да изучавам след излизането си от манастира, на латински, който така добре бях усвоила вътре. Питам момичето откъде е. Нищо. Крайниците му треперят. Какво да направя? Не мога да си тръгна, без да съм получила информация. Рискувам всичките си връзки със Сегретата дори заради самия факт, че стоя тук в този момент.
— Знаеш ли нещо за една жена на име Айсим? — минавам направо към въпроса.
Изведнъж забелязвам реакция. Очите на девойката пламват и тя скача. Изправя се в леглото, ръцете й се свиват в юмруци, докато гледа надолу към мен. Изглежда разгневена, горда и напълно решена да не ми каже нито една от тайните си.
Продължавам:
— Принц Халим, братът на Айсим, е съкрушен. Неговата сестра… — Поколебавам се, после задавам въпроса, който ме преследва от мига, в който съм пристъпила в тази килия, и който може да се окаже достатъчен, за да накара това момиче да проговори. — Познавам те, нали? Виждала съм те и преди — през онази нощ в Мурано, в стъкларската работилница. Ти беше, нали?
Нещо в девойката сякаш се пречупва. Коленете й се огъват и тя се свлича на леглото. Спускам се и се надвесвам над нея. Диша накъсано, а когато отваря уста, проговаря на френски.
— Вода? — пита ме накъсано. — Моля?
— Разбира се.
Излизам в коридора и отивам до една маса, върху която са оставени кана с вода и купчина дървени чаши. Пълня една от чашите и я занасям на девойката в килията.
— Ето — казвам и й подавам чашата, като навеждам глава, за да мина през вратата. Но думите ми се връщат обратно към мен през празната стая. Спускам се към отворените капаци на прозореца, но девойката вече е на приземния етаж, десет стъпки под мен, и с куцукане се отдалечава по улицата.
— Върни се! — викам й.
Тя дори не се обръща.
26
Изхвърчам от килията и се спускам по алеята покрай две потънали в разговор монахини. Отварям главната порта на манастира, изскачам на улицата, после хуквам покрай оградата натам, накъдето предполагам, че се намира прозорецът на килията. Тук по стената пълзи глициния, достатъчно здрава, за да се спусне една слаба жена по нея. Стигам до ъгъла, където за последно видях тъмнокожата девойка, и оглеждам улицата, претъпкана с погълнати от работата си венецианци.
— Видяхте ли едно тъмно момиче, ей толкова високо? — питам един минувач.
Той ми хвърля похотлива усмивка.
— Виждам много момичета — шегува се той. — Мога да видя и теб, ако пожелаеш.
Обръщам му гръб и изминавам още няколко крачки. Но няма смисъл. На това място пътищата и алеите оформят истински лабиринт и девойката може да се е отбила навсякъде. Поемам обратно към манастира. Каква глупачка бях! Излъгах, за да се срещна с това момиче, а то избяга. Уплаших го и когато новината стигне до Алегреза… Обзема ме ужас, като си помисля.
— Разпратете новината! — казвам, когато влизам в стаите на игуменката. — Нашата птичка отлетя. — Погледът й се стрелва от страниците на Библията към мен.
— Не приемам заповеди от теб — отвръща тя.
— Тук не става дума за рангове — прекъсвам я троснато. — Вие сте една от нас. Помогнете, или ще си понесете последствията. Как ви звучи мисионерски пост в Далечния изток? Жена с вашия опит със сигурност ще съумее да сътвори чудеса там. — Мразя се заради удоволствието, което изпитвам, когато виждам, че блъфът ми е подействал — по лицето на игуменката пробягва искрица на ужас.
— Разбира се, че ще помогна — снижава глас тя.
Мускулите ми се отпускат.
— Уведомете всички манастири във Венеция. Ако това момиче се появи някъде, искам да разбера. Изпратете съобщение лично до мен. Манастирите не бива да й дават убежище. Разбрано ли е?