Вечеряме само двамата, тъй като Лизандър и Емилия са на гости у приятели. Храната се превръща в каша в устата ми и аз с мъка я преглъщам. Не мога да спра да си мисля колко зле съм се представила днес. Но трябва да вляза в тона на баща ми.
— Какво имаш предвид?
Той си сипва чаша вино и жадно я пресушава, после избърсва устни с опакото на ръката си и свива рамене.
— Хората говорят.
— Във Венеция винаги се говори — казвам.
Той внимателно оглежда лицето ми.
— Да, но този път е различно. Има мъже, които… — Думите му увисват във въздуха.
— Мъже, които какво? — Изведнъж заставам нащрек. — За Великия съвет ли става дума? Какво са казали?
Баща ми мачка една салфетка, увива я около кокалчетата на пръстите си. Накланя глава на една страна, сякаш не е сигурен какво може да сподели с една глупава жена.
— Съществува една фракция — казва накрая той. — Мисля, че разбирам тяхната гледна точка.
— Каква гледна точка? — Венеция няма нужда от допълнително интриги, не и във времена като сегашните.
— Смятат, че дожът управлява зле работите на града, че е прекалено компрометиран от всичко, което се случи в семейството му — единият му син е мъртъв, а другият — убиец.
Трепвам при тези думи.
— Как можеш да говориш така за Роберто — за своя бъдещ зет?
— Нима ме виниш? Цяла Венеция казва същото.
— Какво друго говорят? — Баща ми отмества стола си назад, сякаш се кани да става. — Кажи ми! — В гласа ми звучи мрачно предупреждение. — Започна, така че най-добре да завършиш.
Татко хвърля салфетката на масата.
— Дожът е обречен — дръзко се втренчва в лицето ми той. — Има планове…
— Какви планове? — Баща ми поклаща глава, но аз повтарям въпроса си по-високо: — Какви планове?
Той поглежда нервно към вратите, зад които слугите чакат — и може би слухтят.
— Добре, добре. Мълчи и ще ти кажа. Масимо, адмиралът на флота — той мисли, че би могъл да поеме командването.
— Да детронира дожа?
Баща ми се обляга назад.
— Звучиш изненадана, Лаура. Не мислиш ли, че ще е най-добре Венеция да се отърве от подобно семейство чудовища? — Изчаква, за да чуе протеста ми, но аз успявам да се овладея. Няма да скоча да защитавам Роберто пред баща си. Силните емоции са слабост на лошите тактици — усвоявам тази житейска мъдрост. Ако искам да предпазя Роберто, трябва да съм в състояние да се контролирам. Вдървено се изправям на крака и тръгвам към вратите на трапезарията.
— Не се притеснявай, дъще — вика баща ми след мен. — Всичко ще е за добро. Ще видиш. Тогава ще можем да започнем отново да свързваме отделните парчета на живота си в едно цяло.
Излизам и се спирам до вратите на верандата. Зървам жасмина в двора — белите му цветчета проблясват на лунната светлина. Ароматът им се носи по въздуха, достига до мен и ме привлича навън. Отивам да седна на пейката под маслиновото дърво и се облягам на възлестата му кора. Отмятам глава назад, притворила очи, и гледам през мигли как един прилеп се стрелва из сенките.
Как се стигна дотук? Как градът, който обичам, се превърна в такъв затвор? Не само за Роберто, но и за мен.
Чувам шумолене по камъните и когато поглеждам, установявам, че на прага стои снаха ми. Роклята й блести на светлината на свещта. На едната си ръка е преметнала шал и копринените му пискюли издават тих шепот, докато се влачат по камъните. Емилия идва при мен и сяда.
— Лизандър си легна — казва тя и посяга да пъхне един кичур коса зад ухото ми. — Ти също изглеждаш уморена. Какво правиш навън?
Свивам рамене. Изведнъж ми се струва, че ще е прекалено изморително да обяснявам. Допълнително лъжи, прибавени към многото други.
Емилия обвива ръце около себе си. Проследява отправения ми към тлъстия кръг на луната поглед.
— Тя свети над нас, където и да се намираме — усмихва се снаха ми. После поглежда към мен. — Двамата с Лизандър мислим скоро да се приберем у дома. Може би ти… Може би ще дойдеш с нас?
Изведнъж се събуждам.
— Да напусна Венеция?
Емилия се усмихва.
— Това не е чак толкова невероятна идея, нали? Ти си млада жена, която през последните няколко дни носи много тежък товар на плещите си. Едно пътуване би направило чудеса за теб. А защо не и нещо по-постоянно? — Ръката й стиска моята. Кожата й е топла.
— Без Роберто? Как бих могла? — питам доста остро. Веднага съжалявам за тона си и стисвам пръстите й. — Знаеш, че не мога да го напусна.