— Той може да дойде при теб! Когато всичко това приключи, двамата ще сте свободни да пътувате, където си поискате. Далеч от всичките тези клюки и интриги!
В думите на Емилия има здрав разум. Докато слушах баща си преди малко, изпитах огромна умора. Колко дълго ще ми се наложи да защитавам годеника си от клюките в този град?
Ставам и снаха ми също се надига.
— Благодаря ти — казвам, — но…
— Просто си помисли — прекъсва ме Емилия.
Обещавам и двете се връщаме обратно в къщата.
Пожелавам й лека нощ и тръгвам по стълбите към стаята си.
Коленича пред прозореца. Не съм се молила истински от времето в манастира и се чудя дали сега някой ще ме чуе.
Но въпреки това го правя. Моля се Роберто да бъде освободен. Тогава двамата ще сме свободни заедно. Моля се да можем да напуснем това място и всичките тревоги, свързани с него.
Ставам и се облягам на прозореца, отправям поглед към мястото, където се издига дворецът на дожа.
Сегретата може да запази тайните си, стига да си върна любимия.
28
Тълпата ме изблъсква и аз се озовавам пред временната дървена платформа, издигната на площад „Сан Марко“. Върховете на пръстите ми се впиват в ръба й, лицето ми е на едно ниво с грубо издяланите дъски. Заобиколена съм от мъже и жени, които не са спали половин нощ в очакване на днешните събития. Във въздуха се носи миризма на пот, но небето над главите ни е ясно и синьо. Базиликата „Сан Марко“ се издига в източната част на площада. Часовниковата кула се извисява над платформата, отмервайки всяка секунда до момента, в който ще зърна лицето на Роберто. От трите страни ни заобикалят арки и колони с височина колкото три етажа.
Снощи, докато се опитвах да заспя, в главата ми се въртеше една мисъл. Възможно ли е да съм сгрешила по отношение на Роберто? Загубвам равновесие дори само като си помисля за подобна възможност.
Някакъв мъж се смее зад гърба ми. Дъхът му вони на бира. Независимо от ранния час, от ръката му виси дамаджана.
— Надявам се, че ще видим червата му да се влачат по земята! — казва той, преди да се оригне шумно.
Затварям очи и се опитвам да си придам безстрастно изражение. Не мога да рискувам тези хора да забележат отвращението ми; трябва да вярват, че съм една от тях. Венецианските благородници наблюдават отвисоко, от сградите, заобикалящи площада. Никоя дама не би паднала толкова ниско, че да застане в предните редици на грубата, жадна за спектакъл тълпа. Наложи се да взема назаем някои от дрехите на Бианка, за да скрия статуса си. Платът на роклята е боядисан в най-обикновено тъмносиньо. Къдриците ми са опънати силно назад, а на главата ми се мъдри боне с широка периферия, което скрива лицето ми.
— Няма да видиш червата му — казва една жена и сръгва пияния мъж в ребрата. Посочва с брадичка платформата. — Твърде добър е за подобно нещо. — Изплюва се жлъчно на земята и аз едва успявам да дръпна полата си навреме. — Синът на един дож? Ще получи хубава скромна екзекуция. Не е редно, ако ме питаш. Би трябвало…
Следващите й думи потъват във внезапния жесток рев на тълпата. Повдигам се на пръсти, за да виждам. Роберто! Един страж го извежда на платформата. Изглежда много по-добре от последния път, слава на Бога. Облечен е в чисти дрехи, косата му е измита, а синините му са почти изчезнали. Но е слаб — вените изпъкват по ръцете му, а когато ходи, леко накланя тялото си на една страна, сякаш се пази да не засили болката от някаква скрита рана. Ръцете му са оковани отпред.
— Любов моя — прошепвам.
Когато годеникът ми минава по ръба на платформата, посягам с треперещи пръсти напред.
— Няма да има монети за теб! — хили се мъжът зад гърба ми. — Независимо дали е син на дож, или не.
Дръпвам ръката си, но не и преди да чуя възклицанието на Роберто, когато ме забелязва. Очите му се разширяват от изненада и той забавя крачка. Един страж го блъсва грубо в гърба. Годеникът ми залита напред, а очите му за последно отскачат към мен. После отминава към центъра на платформата.
Върху дървените дъски се качват трима мъже. Съдиите, трима висши членове на Съвета. Облечени са в церемониални роби и се настаняват на високите столове в дъното на платформата. Погледите им се реят над зяпачите. Лицата им са като издялани от камък, изражението им е непроницаемо.
Няма следа от дожа или жена му. Вероятно се крият зад някой от стотиците прозорци на двореца, издигащ се зад нас. Роберто е толкова безнадеждно сам, че сърцето ми се свива от болка.