— Какво можете да сторите? — поглежда ме тя с насълзени очи.
— Доверете ми се — казвам. — Елате, и ще видите.
Тереза поклаща глава.
— Съпругът ми държи вървите на семейната кесия. Няма да мога да платя на гондолиера!
Бръквам в кесийката си и поставям монета в дланта на жената.
— Вземете. Бъдете у Зенато в полунощ. Повярвайте ми — наистина мога да ви помогна.
Дали тази жена е чувала за Сегретата? Дали се досеща какво имам предвид?
Тереза кимва веднъж и става от табуретката точно когато Фаустина се връща с хартиена фуния, пълна с пресни смокини. Една от смокините се е пукнала и семенцата й блестят като дребни златни късчета.
— Забравихте смокините си! — вика Фаустина след свиващата зад един тъмен ъгъл Тереза. Виждам как черният подгъв на роклята й изчезва.
— Къде отива? — пита ме Фаустина, свила рамене и разперила длани. — Надявам се, че не се връща при онзи свой съпруг.
— Всичко ще е наред — казвам на жената, която ме познава толкова добре, но е сляпа за най-дълбоките ми тайни. — Венеция ще се погрижи за нея.
3
Една наета карета ни отвежда обратно към дома по моста „Риалто“. Докато минаваме през портите, си спомням за завръщането си тук след освобождаването ми от манастира. Тогава всичко изглеждаше старо и захабено. Баща ми беше без пукната пара, а сестра ми лежеше в ковчег. Сега татко е член на Великия съвет на Венеция, осъществил най-голямата си амбиция, а Беатриче си е отишла завинаги.
Слизам от каретата, Фаустина въздиша зад мен, спускайки умореното си старо тяло на земята. Пред очите ни се издига домът на Дела Скала. Хладината на коридора ни подмамва. Пресичам мраморния под, някога изпочупен и олющен, сега поправен. Стените светят от пресен слой вар, златистата рамка на огледалото в коридора е боядисана наново.
— Прибрах се! — викам и един глас ми отвръща. Прекалено младежки, за да е на баща ми, но също толкова познат дори след всичките тези години.
— В библиотеката сме!
Втурвам се към стаята в дъното на коридора, вратата й е наполовина скрита под стълбите. Бутвам я и виждам лице, което е почти пълно отражение на моето, но не съвсем. Същата брадичка, само че по-силна. Очи със същия цвят като моите, но косата е къса, гъста и пригладена назад.
— Лизандър! — крещя аз и се хвърлям в ръцете на брат си. Той не е облечен в дрехи на венециански благородник. Предпочита по-тъмни цветове — това е резултат от дългите години живот в Болоня, където учеше за лекар. От писмата на Беатриче бях научила, че жилището му е в близост до Ботаническите градини, където хората на Болоня отглеждат лечебни билки. Сега го виждам за пръв път от затварянето ми в манастира насам.
— Дай да те огледам — казвам му, като отстъпвам назад. Държа го на ръка разстояние и го завъртам. Лизандър се подчинява през смях. — Напълнял си — отбелязвам. Смушквам го в корема.
— Хей, хей! Не трябва ли да ми кажеш колко много ме обичаш и колко много съм ти липсвал? На кого му пука за опънатата ми жилетка!
Разбира се, скъпият ми брат е слаб, както винаги. Той погалва бузата ми с опакото на дланта си.
— Станала си красива жена — казва. — Беатриче щеше да се гордее с теб.
Усещам как очите ми почват да парят; сълзите напират, готови да рукнат. Прокарвам бързо длан през лицето си. Лизандър се вглежда в мен, после се усмихва.
— Емоционална, както обикновено. Ела тук.
Колко е далеч от истината. Само да знаеше. Той ме притегля към себе си и едва тогава, хвърляйки поглед през рамото му, забелязвам, че не сме сами.
— Кой е това? — питам и се освобождавам от прегръдката на брат си. Зад гърба му стои жена. Дългите й кестеняви кичури коса се сипят на вълни над едното й рамо, млечнобялата й кожа е посипана с лунички. Когато ми се усмихва, зъбите й блясват, бели като сняг сред яркочервените устни. Тя вдига ръка да ме поздрави и на пръста й проблясва златна халка.
— Жена ми, Емилия — представя ми я Лизандър, обръща се и протяга ръка. Все така усмихната, жената приближава и вплита пръсти в неговите. Около шията й бълбука бежова органза.
— Не знаех! — възкликвам и протягам ръка. Усмихвам се на новата си снаха и след моментно колебание тя поема ръката ми.
— Любовта идва бързо — отвръща тя през смях, подобен на ромолящо поточе.