Зад гърба си долавям бързи стъпки. Когато се извивам назад, преди още очите ми да са успели да видят каквото и да било, на главата ми е надянат конопен чувал. Залитам и започвам да пищя. Задушавам се. Единственото, което виждам, са дребните квадратчета светлина, проникващи през зеблото на чувала. Чувам звука на тътрещите се по дърво стъпки, някой ме издърпва през една врата. Ритам, но напразно. Ръцете, които ме държат, са силни и единственото, което мога да направя, е да стоя изправена. Придвижваме се напред в тъмно и хладно място. Друг чифт ръце, мърморещ глас, който не мога да различа добре. После ме ритат през краката и задникът ми се приземява върху дървена седалка.
Завързват ръцете ми зад гърба, усещам въжета около китките си. Някакво тяло се навежда над мен с тежко пухтене.
— Кои сте вие? Какво искате? — питам.
Нищо, освен нисък кикот. Груби пръсти ме стисват за китките, стягат болезнено въжетата. Стъпките се отдалечават, отслабват, после се чува затръшване на врата.
Сама ли съм? Гърдите ми се повдигат и спускат, докато се опитвам да си поемам въздух през грубия плат. Паниката ми расте. Усещам, че се задушавам.
После някъде отляво се разнася тих звук. Шум от кожени подметки, плъзгащи се по дърво. В стаята има човек, приближава към мен.
Искам да изкрещя: Кой си ти? Но от гърлото ми излиза единствено задавено ридание.
Изведнъж усещам топлината на друго тяло от едната ми страна. Много, много близо. Паниката ме завладява напълно. Чакам да усетя хладен метал върху шията си.
— Здравей, Лаура. — Никакво острие, само глас. Но глас, който познавам твърде добре, въпреки завалянето на думите.
Един дух от миналото ми се е завърнал.
— Карина? — произнасям без дъх.
29
Качулката е смъкната от главата ми и аз се оглеждам наоколо. Непозната стая; би могла да се намира, в който и да е апартамент във Венеция. В един ъгъл са струпани празни стомни, камината е заредена с дърва, които чакат да бъдат запалени. Столът, на който седя, е разположен в центъра на стаята. Няма други мебели, освен нисък дървен бюфет.
Карина стои зад гърба ми, злостното й присъствие изпълва стаята. Извъртам се назад в опит да я зърна, но въжетата се впиват в мен. Тя рита задните крака на стола и аз политам към пода, но Карина хваща стола и го изправя. За свой срам викам от страх.
Старият ми противник се смее.
— Каква ревлива глупачка си — подхвърля. Ъгълът на пелерината й се развява от едната ми страна, после виждам подгъва на полата й и накрая Карина застава пред мен. Качулката на пелерината скрива лицето й, но сред дълбоките й гънки приглушено проблясва сребро.
— Покажи се — казвам й по-смело, отколкото се чувствам.
— С удоволствие. — Тя отмята качулката назад. Пред очите ми стои човек, когото смятах за мъртъв. Карина, най-старата приятелка на сестра ми и жената, която ме предаде. Лицето й е скрито зад сребриста маска, около която се сипят червените кичури на косата й. Маската изглежда филигранна — достатъчно лека, за да бъде носена. Виещите се тънки жички сребро с нанизани по тях ситни скъпоценни камъчета проблясват. Колко ли дълго ме е следяла из града, наблюдавайки ме иззад своята маска?
— Беше в църквата, нали? — питам я.
Тя кимва.
— Такава прекрасна опечалена беше — подхвърля подигравателно. — Направо си струваше Николо да умре, за да те видя толкова бледа и съсипана.
Устните ми се извиват от отвращение.
— Какво би казал баща ти? — продължава да ме дразни Карина. — Ако те види така? — Веднъж, когато ме бе видяла да говоря с един нищо и никакъв художник, ми беше задала същия въпрос. Това беше, преди да разбера, че е син на дожа, и преди да открия колко дълбоко във вените на Карина беше проникнало злото. Сега знам по-добре. Тя протяга облечената си в ръкавица ръка към мен и аз се дръпвам. Но Карина не ме удря. Вместо това нежно ме гали по бузата.
— Такава хубава кожа — прошепва.
— Мислех, че си мъртва — казвам.
Карина заобикаля стола ми, полата й се плъзга по краката ми.
— Понякога ми се ще наистина да бях. — Гласът й е безгрижен. — Това щеше да устрои много хора. Не си ли съгласна? — Не смея да отговоря, но това е без значение — тя едва си поема дъх и продължава: — След инцидента на лодката често молех Бог да направи така, че сърцето ми да спре. Болката… Не можеш да си представиш. Копнеех за смъртта! — Гласът й става по-мрачен. — Но никой не ме чуваше.