Карина оставя кинжала в скута ми, дразнещо близко, но не достатъчно, че да мога да го хвана, после се навежда да вдигне маската и перуката си. Поставя червените къдрици върху главата си, дърпа ги, докато се закрепят стабилно на мястото си. Изглежда комично — като някаква вулгарна кукла на конци. После завързва маската пред лицето си и изправя рамене, сякаш връщайки си малкото достойнство, което й е останало.
Накрая ми отговаря:
— Най-силното ми желание е да видя твоите и на Сегретата страдания.
Отново грабва ножа и застава зад мен. Сетивата ми сякаш пламтят, докато очаквам онова, което няма как да не последва. Дали ще бъде бързо, или ще ме остави да умра от загуба на кръв в тази самотна стая? Затварям очи и се опитвам да си представя лицето на Роберто, но дори то не ми носи никакво успокоение. Вместо това мисля за Лизандър — брата, който съвсем скоро се върна при мен. Мисля за Емилия и се надявам двамата да бъдат щастливи заедно. Изпитвам дори отдавна забравена привързаност към глупавия си стар баща. Беатриче, скоро ще съм с теб.
Усещам студеното острие на върха на ухото си.
— Знаеш ли какво е да си обезобразен? — прошепва Карина.
Остро рязване и болка. После — натиск върху китките ми и изведнъж те се оказват свободни. Ръката ми веднага отскача встрани на главата ми, но не напипвам кръв. Ставам от стола. Карина стои до вратата. От ръката й висят няколко кичура дълга вълниста коса.
— Можех да те убия, Лаура, или пък да направя така, че лицето ти да заприлича на моето. Може би един ден и това ще стане. Но засега искам да те видя как страдаш. Искам всяка сутрин, когато се събуждаш, да изпитваш същата болка като мен и никога да не знаеш кога ще настъпи краят ти, кога отново ще дойда за теб.
Тя връща кинжала в скрития джоб на полата си, извърта се и излиза от стаята. Същото правя и аз, след като успокоявам дишането си. Не бих се изненадала, ако Карина е решила да ми изиграе един последен номер. Но коридорът е празен и в дъното му блести дневната светлина. Излизам на пустата улица.
Прибирам се право у дома, пеша, спуснала качулката над главата си. Имам нужда от време да помисля. Когато пристигам вкъщи, татко е в кабинета си — чувам високи гласове зад обсипаната с метални гвоздеи врата. До слуха ми долитат откъслечни фрази, но и те са достатъчни, за да ми подскажат, че мъжете вътре се карат заради дожа. Това ли е фракцията, за която беше говорил? Членовете на Великия съвет, които планират да узурпират властта? Примъквам се по-близо и опирам ухо до облицованата с кожа врата.
— … неговата мекушавост… — казва един глас.
Към него се присъединява друг — този на баща ми:
— … имаме нужда от силен лидер, който да не е компрометиран от лични проблеми…
В кръговете, сред които се движи баща ми, няма място за лоялност.
Оглеждам се в огледалото в коридора. Ако леко променя прическата си, липсата на кичурите коса няма да се забелязва.
Гласовете се засилват.
— Но кой може да поеме властта? — пита някой. Разнасят се други гласове, настояват да бъдат чути. Единственото, което вече долавям, е чувството на нарастващ гняв, изпълващо кабинета. Отстъпвам назад. В това ли се е превърнала Венеция? Пълна с омраза, предателства и политика. Или може би винаги си е била такава, но превръзката едва сега е паднала от очите ми.
Не бива да е така, казвам си, припомняйки си предложението на Емилия. Бих могла да си тръгна. Може би, ако управляващата класа напусне, Венеция отново ще се превърне в по-добро място.
Тръгвам към стаята си, когато вратата се отваря и мъжете се изсипват в коридора. Спирам на стълбите и един от тях ми хвърля изненадан поглед. Сервилно кимам. Останалите са мрачни и напускат, без да ме удостоят с поглед. Баща ми се появява последен.
— Сега доволна ли си? — втренчва се той в мен. — Все още ли искаш да се омъжиш за онзи дявол?
После се връща обратно в кабинета си и затръшва вратата зад гърба си.
— Върнала си се. — Лизандър се появява на прага на стаята си. Приближава да ме хване за ръката и да ме поведе нагоре към стаята ми.
— Мисля, че си била на процеса. — Брат ми оглежда саркастично тоалета ми и за пръв път си давам сметка как изглеждам.
— Трябваше да отида.
— Значи знаеш за дожа?
Поклащам глава:
— Не можах да остана до края. Не можех да гледам как отвеждат Роберто.
Лицето на Лизандър е мрачно.
— Забрави този мъж — съветва ме той. — С живота му е свършено и това е единственото, което заслужава.