— Това е момичето на убиеца — казва една жена.
— Спазвайте някакво приличие! — чувам гласа на Емилия.
Страните ми пламтят от унижение. Един войник ми помага да се кача на платформата, като ме хваща за ръката и ме дръпва нагоре. Китките ми са все още подпухнали от въжетата на Карина, но аз опирам стъпала в ръба на платформата и се оттласквам нагоре.
— Благодаря — казвам. Поглеждам към Емилия, която ме наблюдава с широко отворени очи. Приглаждам полите си и тръгвам към дожа. Въпреки разкошното наметало и островърхата шапка, той изглежда по-крехък от когато и да било, и аз разбирам, че припадъците са изцедили силите му.
— Ела — казва ми той в мига, в който се приближавам до него. — Трябва да отидем в затвора. Чух… Ела, да вървим. — Стиска ме за ръката и ме повлича след себе си. Когато напускаме платформата, тълпата започва да дюдюка и да крещи подигравателно. Лишени са от сутрешното им забавление — засега. Надявам се, че Емилия ще е в безопасност.
— Какво става? — питам, докато вървим забързано по коридорите на двореца. Най-накрая изкачваме дървените стъпала към скрития вход на Пиомби. Пръстените на дожа се врязват в кожата ми. Издърпвам ръка и той се обръща да ме погледне. Лицето му е изкривено от мъка.
— Не знам какво ще заварим — признава. — Но звучи зле.
Нападат ме ужасни мисли. Да не би Роберто да е сложил край на живота си, защото е решил, че самоубийството е по-достоен край от екзекутирането му като престъпник? Следвам дожа по тесния коридор към килията, където за последен път бях видяла годеника си, свлечен на пода като куп дрипи. До отворената врата стърчат група мъже с мрачни лица. Ризите им са мокри от пот. Тук жегата е все така ужасна, дори по това време на деня.
Заставаме пред килията и виждаме как четирима войници вдигат едно покрито тяло от изцапания под. Дожът изплаква мъчително и посяга да се облегне на мен. Обвивам ръка около крехките му рамене, макар в собственото ми тяло да не е останала никаква сила. Сърцето ми примира в гърдите ми.
— Не може да бъде — прошепвам.
Дожът със залитане пристъпва напред и дръпва чаршафа от тялото. Сиво лице. Невиждащи очи. Кървави следи. Гъсти вежди и кожа, покрита с брадавици.
Пазачът, който ме беше довел да видя Роберто.
— Къде е синът ми? — пита дожът. Поглеждам към празната килия, после към бащата на Роберто.
— Избягал е! — възкликвам. По лицето на дожа преминава искрица радост; после той бързо я скрива от мъжете, които ни наблюдават. Ръцете му треперят, докато посягат отново да покрият лицето на мъртвия.
— Кажете на палача, че може да си върви у дома — казва дожът. — Днес няма да има повече смърт.
— Какво се е случило? — обръщам се към войниците. Те се споглеждат колебливо, лицата им са зачервени.
— Кажете ни! — заповядва дожът. Зървам сянката на предишния владетел — могъщ, самоуверен, безпощаден.
— Не съм сигурен. Не бях тук, когато… — започва един от пазачите.
— Доведете ни тогава някой, който е бил! — Лицето на дожа пламти от гняв. Пазачът поглежда назад и прави знак на един човек в сенките. Напред излиза друг пазач. Челото му е сериозно насинено. Мъжът стои, забил поглед в краката си.
— Кажи на дожа какво е станало — нарежда първият пазач. Изглежда облекчен, че сега вниманието се е прехвърлило върху някого другиго.
— Затворникът избяга — промърморва мъжът.
— Как? — питам. Макар да ми се струва, че вече знам. Вотът на Сегретата, независимо от най-големите ми страхове, трябва да е бил в полза на Роберто. Но биха ли убили човек моите съмишленички?
Мъжът свива рамене. По стълбите зад него се спускат още пазачи, крещят си името на Роберто един на друг, отварят шумно врати и ритат кофи по пътя си. Пазачът, когото разпитваме, нервно облизва устни.
Лицето на дожа става още по-мрачно.
— Ако не ни кажеш всичко, което знаеш, самият ти ще се озовеш в килията.
Жегата пари по кожата ми. Изнасят трупа по тесните стълби. Носачите пъшкат от усилието. Един от тях се спъва и тялото се изплъзва от ръцете им, стъпалата на починалия се удрят в една стена. Мъжете бързо го вдигат обратно и продължават да се спускат надолу по стълбите. Когато се отдалечават на достатъчно разстояние, пазачът отново започва да говори:
— Бях на пост, когато посред нощ в затвора нахлу въоръжена банда. Нямам представа как са влезли. Този дворец е пълен с толкова много тайни коридори… Убиха пазача и обезоръжиха останалите. — Сега думите му се сипят забързано, сякаш няма търпение да се отърве от тях. — После освободиха Роберто, а нас ни заключиха. Бяхме пуснати едва тази сутрин, когато застъпи новата смяна. Нямахме време да кажем на никого! — Гласът му е умолителен.