Дожът поклаща глава.
— Махнете се от погледа ми!
Краката на двамата мъже затрополяват по дървените стълби и най-накрая се възцарява тишина. Бащата на Роберто ме поглежда.
— Това е лошо — казва той. — Законът трябва да се изпълнява. Особено при сегашното положение. Балансът на силите във Венеция е… опасно нестабилен. — Но той не може да прикрие блясъка в очите си. Никой от двама ни не го изрича на глас, но знам, че си мислим за едно и също нещо.
Роберто е свободен. Ще живее още един ден.
32
Дожът ме кани да се освежим в частните му покои. Зад стените долитат гневните викове на тълпата. Един слуга бързо отива да затвори прозореца.
В отдалечения край на стаята се вижда мраморна маса, отрупана с плодове и кани с вода и вино. По облицованите с дървени плоскости стени висят картини. В средата на стаята, под един полилей, е поставен тапициран с копринен сатен диван. Дожът ми прави знак да седна. Кима любезно на един слуга, който се спуска към масата, пълни една чиния и ни я поднася.
Посягам да си взема парче пъпеш, но когато го вдигам към устните си, усещам гадене. Внимателно връщам плода обратно в чинията.
— Трябва да ядеш — казва ми дожът с мила усмивка. Загубил е единия си син, а другият е изчезнал из улиците на Венеция и въпреки това е загрижен за моето състояние. Този човек е нещо повече от олицетворение на властта.
Когато отново правя опит да хапна, дожът прочиства гърло.
— Важно е да узнаеш истината — казва той, като потърква с ръка челото си. — Нямам нищо общо с изчезването на Роберто.
Сигурна съм, че не може да прочете собствените ми тъмни подозрения относно намесата на Сегретата.
— Но къде може да е отишъл?
Откъм вратата се разнася шум и един слуга застава на прага.
— Имате посетител — обявява той някак неловко. — Принц Халим настоява да го приемете.
— В такъв случай го пусни — кима дожът. Забелязвам лекото потрепване на ръката му, докато оправя дрехата си.
Миг по-късно в стаята влиза Халим. Очите му святкат. Дворцовата стража го придружава и се разполага из стаята. Хората на принца също го следват. Ножниците им са празни, тъй като е трябвало да предадат оръжията си. Когато Халим ме вижда, стъпките му леко се разколебават, но после вниманието му се насочва към дожа.
— Справедливостта е изчезнала от Венеция — заявява той.
Дожът му посочва масата:
— Почерпете се.
Халим присвива очи.
— Беше ми обещано, че днес убиецът на сестра ми ще срещне смъртта. — Принцът дори не поглежда към мен. — Досега Роберто трябваше да се е разделил с главата си. Вместо това дочувам слухове за бягство. Изглежда… удобно.
Дожът поклаща глава.
— Елате. Седнете. Никой от нас няма нищо общо с изчезването на Роберто. Аз съм също толкова изненадан, колкото и вие.
Халим започва да обикаля бавно из стаята, Фарук също се е промъкнал вътре и наблюдава дожа с презрителна усмивка.
— Очаквате да повярваме, че най-влиятелният човек във Венеция няма представа къде е избягал затворникът му? — пита той. — Неговият син?
Халим посяга към ботуша си и измъква оттам един нож. Стражите по ъглите застават нащрек, но принцът взема праскова от таблата и започва да я реже на парчета. Сокът капе по килимите на дожа.
— Би трябвало да знаете — казва той, насочил цялото си внимание към плода, — че покрай брега са разположени петдесет от най-добрите ми кораби. — Усмихва се студено на дожа, който го слуша с изопнато лице. Халим внимателно изрича следващите си думи, сякаш поставя шахматни фигури по дъска: — Ако Роберто не бъде открит и не ми бъде предаден в рамките на десет дни, ще смятам Венеция за враг. — Гласът му става смъртоносно студен. — Ще срина този град със земята.
Възклицанието ми отеква силно в стаята и Халим се обръща към мен. Поклаща почти незабележимо глава, сякаш да ми каже: Отмъщението ми не е насочено към теб. После хвърля остатъците от прасковата обратно върху таблата и излиза от стаята, последван от хората си.
Когато поглеждам към дожа, го виждам как се свлича обратно на мястото си и отпуска глава в ръцете си. Гласът му прозвучава приглушено:
— Свикайте извънредния съвет.