Знаят за Сегретата. Слухове винаги е имало, разбира се. Но те знаят за Алегреза. Знаят кои сме.
— Претърсете къщата — заповядва войникът.
Измъквам се навън, преди някой от стражите да е имал възможност да ме забележи. Тичам надолу по мраморните стъпала и завивам в първата изпречила се пред очите ми алея. Изчаквам известно време с лудо биещо сърце, после бързо се отдалечавам от къщата. Знам точно къде отивам.
Домът на Грация се намира на една малка уличка точно до Кале деи Фабри. Но когато почуквам на вратата, ми казват, че отсъства.
— Не знам къде е — информира ме младата прислужничка. — Можете да оставите съобщение, ако искате.
Не успявам да сдържа отчаяната въздишка, която се откъсва от гърдите ми.
— Кажете й, че Лаура дела Скала трябва да говори с нея.
Ще ми се да подчертая, че е спешно, но здравият разум надделява. Със самото си идване тук съм изложила на риск Сегретата. Достатъчно е Грация да разбере, че съм я търсила в жилището й. Ще се свърже с мен.
Междувременно не ми остава нищо друго, освен да чакам. Отдалечавам се към брега. Не мога да разсъждавам разумно, толкова много неща са се случили. Роберто е в неизвестност, властта на дожа на практика е узурпирана, Алегреза е арестувана и… Зървам три турски кораба да се отдалечават от града, отправили се към хоризонта. Ако Халим казваше истината, някъде там чака цял флот.
Беше обещал да се върне след десет дни.
Отпускам се върху някакви мръсни стъпала и впивам поглед в пристанището. Не ме е грижа дали ще си изцапам полата.
Морето няма да остане спокойно дълго време.
34
Прекарвам следващите няколко дни у дома. Не спирам да очаквам съобщение от Роберто, някакъв намек, че е жив. Помолих Бела Дона да разпита познатите си и да ми съобщи дали някой е виждал нещо подозрително. Надеждата, че ще получа новини, ми дава сили да живея, но засега още нищо не съм научила. Как копнея да видя лицето му или просто да чуя гласа му.
Заради действията срещу дожа, вечерният час все още не е отменен, Фаустина се суети и ме кара да се храня насила, пълни ми ваната и вади дрехите ми. Дори тя няма подръка някоя простичка мъдрост, с която да предложи надежда в тези странни времена. Баща ми е тясно свързан с новия революционен съвет и ни информира, че дожът се е оттеглил в палата си. Отнасям се към него с хладното презрение, което заслужава, и от това нравът му само става по-лош. Масимо настоятелно твърди, че военният закон е само временна мярка, но от бурната история на този град знам, че веднъж щом се хванат юздите на властта, е почти невъзможно да бъдат върнати обратно.
Брат ми се опитва да развлича Емилия, което е трудна задача. В момента Венеция не е място за влюбени двойки; след несъстоялата се екзекуция по улиците има сблъсъци и революционно настроение. Хората смятат, че справедливостта им е била отнета, и са разгневени. Бианка ни осведомява, че пазачите, които са допуснали Роберто да избяга, по-късно са били завлечени на ешафода и пребити почти до смърт.
Тази сутрин Фаустина пристигна в стаята ми, за да ми направи прическата, и в момента увива русите ми кичури в сложни плитки. Посягам през рамо да взема сребърния гребен от ръката й и после придърпвам дланта й към бузата си.
— Благодаря ти, че се грижиш за мен — казвам й.
Старата ми дойка поклаща глава и взема гребена обратно.
— Престани да бъдеш толкова сантиментална — гълчи ме тя, концентрирайки се върху един заплетен кичур коса. Отказва да погледне към отражението ми в огледалото и знам, че се опитва да сдържи сълзите си. През последните няколко дни това се случва доста често и на двете ни. На мен — заради Роберто и всичко, което се случи. На Фаустина — защото не може да понася да ме вижда отчаяна.
— Изглежда ми съмнително — чува се звънкият глас на Емилия откъм стълбите.
— Ще ми се да можех да се съглася с теб — отвръща Лизандър. — Винаги съм се чудел за какво толкова намират да клюкарстват жените в продължение на часове.
Двамата подминават вратата ми и аз забелязвам, че брат ми се опитва да потисне усмивката си и да си придаде по-сериозна физиономия. В ръката си стиска някакъв памфлет.
— Извинявай, Лаура. Мислех, че си излязла.
— Няма защо да се извиняваш — казвам възможно най-ведро. — Животът не може да спре само заради моите проблеми. Какво държиш?
Емилия ми се усмихва.
— Раздаваха ги на една сергия — обяснява. — Очевидно във Венеция съществува тайно женско общество, което ръководи целия град задкулисно.