Но аз вече не познавам онази девойка. Блясъкът в очите й, обещанието, което сякаш витае около нея — и двете са изчезнали. Всичко, което е останало от момичето, което някога бях, е този портрет. В миналото годеникът ми ме беше излъгал, като ми се беше представил за художника Джакомо. Може би ме беше излъгал и като Роберто.
35
Не мога да живея така. Алегреза е подложена на мъчения, а Сегретата е в по-голяма опасност, отколкото някога съм допускала. Междувременно всички седим по домовете си, гледаме вяло през прозореца или ровим с вилица из храната си. Как бихме могли да се наречем общност, мисля си. След като никоя от нас не прави нищо, за да помогне на водачката ни?
И сякаш на шега взимам решение. Викам на едно момче от прислугата да ми донесе шала. Измъквам се навън и наемам гондола, преди някой друг от домакинството да ме е видял. Скоро се нося по каналите на града и стигам до един малък пазар, където в сянката на миниатюрно дърво винаги седи една просякиня.
Пускам монета в шапката й. Малцина знаят, че тази беззъба нещастница с гърбица и слепи очи е доверена свръзка на Сегретата. Научила съм се никога да не подценявам, когото и да било.
Коленича до просякинята. За страничните наблюдатели съм една заможна дама с добро сърце. Нямат представа, че Маргарита не се нуждае от ничие съжаление.
— Бог да те благослови — изрича тя.
— Трябва да предадеш едно съобщение — казвам й. — Да се срещнем в мазето на дърводелеца.
Маргарита вдига вежди.
— Живеем в мрачни времена — произнася тя. — Чувам, че докато си приказваме, в затвора изтръгват ноктите на Алегреза с железни клещи.
Неволно потръпвам и Маргарита улавя това. Засмива се.
— А и коя си ти, че да идваш с подобно желание? — Тихо се оригва и се вторачва в лицето ми.
Бъркам в кадифената си чантичка и изваждам тежка кожена кесия.
— Колко?
Просякинята се ухилва, разкривайки тъмните дупки във венците си.
— Всичките — казва и дръпва кесията от ръката ми. Не си прави труда да преброи монетите, скрива ги под мръсното си наметало. Аз й протягам ръка, за да й помогна да стане, без да обръщам внимание на ивиците мръсотия по дланта й.
Жената се изправя с пъшкане.
— Около седем тази вечер, Маргарита.
Тя вече се отдалечава от мен, облягайки се тежко на патерица.
— Направете път на дамата! — вика един собственик на сергия и приятелите му избухват в смях. Поклащам глава, докато гледам как просякинята изчезва от площада.
Пламъкът на свещта потрепва от течението, когато вратата на дърводелеца се отваря едва за пети път. Само пет от всички нас — дузина, ако не и повече жени. Последната от петте се вмъква в стаята, лицето й е скрито зад котешка маска.
Оглеждам се наоколо. Спомням си за първия път, в който бях влязла в тази малка влажна стая с нейния нисък таван. Мислех, че отивам на музикален рецитал. Изобщо нямах представа къде ще ме отведе ниската врата. Но тогава същата тази стая беше пълна с блестящи маски. Сега стоя тук едва с още четири жени. Никоя от тях не носи сребърния пръстен, белег за висока позиция в йерархията, но какво ли бих могла да очаквам след изпълнението си в манастира?
— Това ли сме? — питам отчаяно.
Една от безликите жени свива рамене.
— Дойдох въпреки инстинкта си. Както знаете, има вечерен час. Памфлети разпространяват злостни лъжи по адрес на Сегретата. Дори със самото си присъствие тук рискуваме живота си.
— Видях памфлетите, но не можем да си почиваме, когато нашата водачка гасне в Пиомби. Трябва да й помогнем.
— Тя не би искала да се излагаме на опасност — отвръща друга. — Обществото е по-важно от отделния индивид.
— Значи просто да я оставим? — повишавам глас.
— Единственото, което казвам, е…
Трета махва с ръка.
— Не забравяйте, че защитаваме една и съща кауза. Да запазим спокойствие.
Разнася се внезапно скърцане и изцапаната врата леко се открехва. В стаята пристъпва слаба жена, която тайнствено хвърля поглед назад. Когато отново обръща лице към стаята, виждам обрамчена от тюркоази маска. Паулина! Лицето ми веднага пламва. Последния път, в който се видяхме, тя проклинаше името на Роберто и се опитваше да ме сграбчи за косата.
Но преди да съм успяла да кажа и дума, тя се спуска към мен, хваща ме за раменете и ме придърпва към себе си.
— Толкова съжалявам — прошепва в косата ми. — За всичко, което казах. За всичко! — Отстъпва назад и в очите й блестят сълзи. — Моля те, прости ми, Лаура.