— Аз… не разбирам. Как…
— Как така съм се върнал обратно във Венеция? Нека просто кажем, че допуснатата в миналото несправедливост е била поправена. Съветът ме повика обратно.
Само един човек разполага с властта да повика един изгнаник — дожът, — а той никога не би го сторил. Парчетата от пъзела се нареждат.
— Това трябва да е направил Масимо още преди седмици — казвам. Което означава, че бунтовническата фракция съществува от по-дълго време.
— Да кажем, че нашият адмирал е далновиден човек — отвръща Винченцо. — Знае, че флотът ми е по-добър от всеки друг. Сега Венеция има нужда от приятелите си.
Това поне е вярно. Чудя се дали Мечока вече е споделил подробностите около дефектния барут с хората, на които вярва. Ако избухне война, Венеция ще има нужда от всичките кораби и муниции, които успее да събере.
— Нямам търпение да вечерям със старите си приятели — добавя Винченцо. Ухилва ми се и въпреки че вече не е заплаха за мен, ми е трудно да изпитам към него нещо друго, освен отвращение.
— Добре дошли обратно — правя реверанс. Татко се усмихва — знак, че в неговите очи съм се справила добре. Стомахът ми се свива.
Винченцо пристъпва по-близо; докато се движи, робите му шумолят. Очевидно изгнанието му се е отразило добре. Дублетът му е бродиран със златна сърма и е добре подплатен. Наметалото му е поръбено с кожа от самур и е преметнато през едното рамо, за да разкрие тежката златна верига, висяща на гърдите му. Когато го изпрати в изгнание, дожът благосклонно му позволи да задържи флота си; бизнесът му сигурно е бил успешен.
Винченцо ме хваща за ръката. Преди да успея да я издърпам, той я поднася към устните си и целува пръстите ми. Усещам влажния допир по кожата си.
— Забелязвам, че все още не носиш венчална халка. — Пуска ръката ми, лицето му е изкривено от задоволство. Цялото ми тяло се е вдървило от напрежение. — Същинска гълъбица — добавя, а погледът му безсрамно ме оглежда от глава до пети. — Чиста и бяла, гукаща нежно. — Усмихва се.
Поглеждам през рамо към баща си. Един слуга му прошепва нещо и той тръгва към трапезарията.
— Да продължим разговора си на масата — казва татко и ни извежда от библиотеката. Емилия и Лизандър тръгват след него. Новата ми приятелка ми хвърля притеснен поглед.
Заемам мястото си на дългата маса. Разбира се, татко е уредил да седя до неговия стар съюзник. Усещам как някой ме настъпва по сатенената пантофка и бързо отдръпвам крак под полите си.
Докато слугите раздават чиниите за супа, Винченцо вдига чаша с вино и шумно отпива от нея. После се обляга на стола си.
— Мислех, че никога повече няма да видя родния си град — казва ни той. — Независимо от всичко, което наговориха по мой адрес, винаги съм бил лоялен.
Леко се задавям от виното си. Емилия и Лизандър изглеждат объркани. Те не бяха във Венеция в деня на позорното изгонване на Винченцо, след като машинациите му за херцога на Милано бяха разкрити.
— За мен беше чест, когато представителите на Масимо се свързаха с мен. Сега, след като дожът… — замълчава. — След като се е оттеглил за почивка, ще направя всичко по силите си, за да спася града от езичниците, които заплашват бреговете ни.
Винченцо избухва в смях, който преминава в режеща кашлица. Всички мълчаливо чакаме кризата да премине. Дори баща ми изглежда леко объркан. Сега разбирам, че предизвикателствата, пред които ще бъде изправен дожът по пътя си обратно към властта, ще бъдат почти невъзможни за преодоляване. Прекадено много хора са се изправили срещу него.
Накрая Винченцо поема дълбока, накъсана глътка въздух и продължава, сякаш не се е изложил току-що:
— Разбира се, сега, след като съм тук, мога да открия кой е стоял зад измислените обвинения, заради които бях прогонен. Аз лично обвинявам онази конспиративна Сегрета, за която говорят всички. Само шайка жени биха могли да измислят подобна чудовищна лъжа, не сте ли съгласни? — Погледът му продължително и многозначително обхожда масата, накрая се спира върху мен.
— Точно така, Винченцо — съгласява се баща ми, накланяйки глава. — Скоро ще ги разкрият и изловят.
— Чувам, че вършели и добри дела. — Срамежливата добродушна Емилия се опълчва на това чудовище. — Не сте ли чули за домовете за бедни жени? Според слуховете те били основани от Сегретата.
Винченцо поклаща пренебрежително глава и вдига пълната със супа лъжица към устата си, после шумно сърба.