— Бедни жени! Какво ни е грижа за тях? Трябва да бъдат хвърлени в каналите!
— Сестра ми почина от удавяне в един канал — отвръщам. — Сигурна съм, че не сте забравили; в края на краищата, някога бяхте сгоден за нея.
— Лаура! — вика баща ми.
— Съжалявам — казва Винченцо, осъзнал грешката си. Очите му се стрелкат из насядалите около масата. — Беше много нетактично от моя страна.
Баща ми кимва.
— Няма значение — казва тихо.
Лизандър е втренчил поглед във Винченцо, очите му са присвити гневно. Обръща се към Емилия.
— Аз не бих говорил за Сегретата — съветва я той. — Знаеш толкова малко за Венеция.
Лицето на снаха ми порозовява и тя внезапно става от мястото си.
— Моля да ме извините — казва. Докато вратите на трапезарията се затварят зад гърба й, долавям потиснато ридание.
Забивам поглед в брат си. Какво те прихваща, питам го с поглед. Мисля си дали да не последвам Емилия, но усещам, че има нужда да остане сама за известно време.
Вечерята продължава със скучен разговор за корабните такси. Слугите прибират купите и ни сервират второто.
— Чух, че Алегреза била на крачка да се пречупи — казва баща ми, внезапно отмествайки темата обратно към Сегретата. — Скоро ще изпее имената на нейната банда от вещици.
При тези думи гръбнакът ми се изправя. Слагам приборите си възможно най-тихо до чинията си.
Винченцо пъха парче дивечово месо в уста, като едновременно с това отвръща:
— Мечока знае как да изтръгне отговори.
— Как можете да говорите за мъчения по време на вечеря? — питам пискливо и накъсано.
— Лаура е права — подкрепя ме Лизандър.
Винченцо отново избухва в смях, почуква с нож по празната си чаша. Един слуга се спуска да му я напълни. Старецът ме гледа втренчено, вдигнал развеселено вежди, сякаш съм някоя глупачка.
— Трябва да направим всичко необходимо, за да запазим сигурността на нашия град.
Ръката му изчезва под масата и ме стиска за бедрото. Отблъсквам я, като устоявам на изкушението да го нарека развратен предател. Баща ми има добрината да си придаде смутен вид и да се изкашля.
— Имаш ли съпруга в новия си дом? — пита той.
Винченцо извръща очи към тавана.
— Никаква съпруга, само самотни нощи. — Потрива ръце, после поглежда от татко към мен и обратно. — Но кой знае какво може да се случи сега. Обратно във Венеция, обратно на власт, щастливо възстановен на полагащото ми се място. Нова булка до мен? — Ухилва ми се. Една слугиня се надвесва помежду ни, за да вдигне чиниите, но когато отстъпва назад, похотливата усмивка продължава да играе по устните на Винченцо в очакване на моя отговор.
— Желая ви късмет в намирането на кандидатка за булка — произнасям хладно. — Баща ми сигурно ви е казал, че съм сгодена.
— Наистина — кимва Винченцо, поглеждайки несигурно към баща ми. — Сгодена за…
Откъм вратата се чува покашляне. Когато вдигам поглед, виждам Емилия на прага.
— Лаура, би ли могла да дойдеш и да ми помогнеш? Има един шев на тази бродерия, който просто не излиза както трябва.
Винченцо изсумтява:
— Бродерия? Да, да — върви и зарадвай малките си меки ръчички с копринените конци.
За момент си представям как черепът му се размазва по камъните навън. Прокарвам ръка по челото си, изтривам този образ от въображението си. Рязко избутвам стола си назад.
— Разбира се — казвам, игнорирайки обидите на Винченцо, — да видим как мога да ти помогна.
Емилия ми подава ръка, без да помръдва от прага. Усмихвам й се с благодарност.
— Довиждане, сладко гълъбче! — вика Винченцо, докато напускам стаята.
Обръщам се назад, отпуснала длан върху бравата.
— Лека нощ, Винченцо. Дано завръщането ви във Венеция ви донесе всичко, което заслужавате.
Усмивката му трепва, изглежда, не е сигурен как да отвърне на думите ми. Но аз и не му давам шанс. Напускам стаята заедно с Емилия и затварям вратата.
37
В следващите дни придобивам усещането, че завръщането на Винченцо е хвърлило дори още по-мрачен облак над Венеция. Всяка сутрин на закуска. Фаустина шепнешком ми разказва последните дочути на пазара клюки.
— Корабите на Винченцо все още стоят закотвени в пристанището — съобщава ми тя в неделя. — Сякаш е поел контрола там. Екипажът му се разхожда наоколо, сякаш го притежава.
Вечерният час все още не е отменен, но като изключим войниците по улиците, Венеция се връща към предишния си облик. Търговията из пазарите не спира, гондолите все така плуват из каналите, а Алегреза продължава да лежи в смрадливата си килия. Друг памфлет, заклеймяващ открито Сегретата, е излязъл изпод нечие перо — дори по-саркастичен от предишния. В него мъжете от Венеция са подтиквани да разпитат съпругите, сестрите и дъщерите си, за да се прочисти този град от петното в самото му сърце.