Паулина ни осведоми, че писмото е доставено, но отговор не последва. Нима Масимо наистина няма да се поддаде на нашия блъф? Ако е така, можем ли да приведем в изпълнение заплахите си и да извадим на показ тайната му? Само една дума е достатъчна, за да я разпространим из целия град. Ами ако мълвата прехвърли границите на града? Можем да навредим на Венеция, вместо да я защитим.
Все още не разполагам с никаква информация за Роберто. Няма почти никакво съмнение, че е избягал от града, изоставяйки майка си и баща си на съдбата им. Изоставяйки и мен в срам и самота. Всеки път, когато чуя забързаните стъпки на някой вестоносец, се чудя дали не ми носи писмо — дори само няколко реда, с които годеникът ми да ме увери, че е в безопасност. Всеки път изпитвам разочарование. Все по-често се питам как е живял толкова дълго под прикритие, представяйки се за прост художник, и се чудя дали нашият годеж не е просто поредната форма на преструвка. В края на краищата миналото на Роберто продължава да бъде загадка за мен. Може би е излъгал всички.
— И това не е всичко — поклаща глава Фаустина. — Масимо е наредил из водата да кръстосват кораби ска ти. Никой не може да пристигне или да напусне града, без да мине покрай тях.
На път за църковната служба се отбивам до пристанището, за да видя с очите си какво се случва. Хората се движат на нервни групи, стражите стоят на пост, отпуснали ръце върху дръжките на сабите си, докато внимателно оглеждат всяко лице. Кораби и лодки с всякакви размери са претърсвани безцеремонно, толкова силна е параноята на Мечока от шпиони и измамници. Корабите на Винченцо с вдигнати нагоре платна стоят закотвени, но моряците им се движат из пристанището, подобни на гарвани в черните си дублети. Главният кораб, „Ил Кастиджо“, е най-впечатляващият в цялото пристанище — едната страна на палубата му е отрупана с топове.
Докато пристъпвам между навитите въжета, от някаква малка лодка измъкват някакъв мъж и го захвърлят на колене върху земята. Скривам се зад един сандък, докато войниците заобикалят нещастника.
— Откъде идваш? — пита го един. Мъжът го поглежда в лицето с разширени от ужас очи. Поклаща глава; не разбира. Войникът го удря през лицето с опакото на дланта си и чужденецът пада назад. — Кой те изпрати тук?
Мъжът започва да обяснява нещо на непознат за мен език и сочи към дъното на лодката си, където се вижда купчина разпрани чували, от които се подават предмети — изящна дърворезба. Напълно безобиден товар. Въпреки това войникът с жестоко дръпване изправя мъжа на крака и го запраща към дъното на лодката му. Чужденецът се опира на лакът и изтрива струйката кръв от устата си.
— Ако нямаш документи и не можеш да обясниш по каква работа си тук, трябва да напуснеш Венеция. — Войникът изважда сабята си и посочва с върха й към морето.
Мъжът се изправя, кимва и започва да развързва въжетата на лодката си.
Веднага щом войниците се втурват да унижават следващата си жертва, аз излизам иззад сандъка и се промъквам към църквата „Свети Йоан“. Минавам под арката на вратата и се озовавам на сянка и хлад. Потапям пръсти в светената вода и се прекръствам. Службата вече е започнала, затова сядам отзад.
Посетителите са много, смесица от богатата търговска класа и бедняците. На редицата, успоредна на моята, седи сама някаква селянка. Зарейвам поглед в пространството, като почти не слушам латинските напеви на свещеника, когато няколко реда пред себе си зървам познат силует. Паулина седи с наведена глава, устните й мърдат. Приятелката ми изглежда съсипана от мъка. Млада жена, сега — вдовица.
Когато службата свършва, свещеникът ни изпраща с инструкции да се подчиняваме на Божията воля. Бързо пресичам каменния под и приближавам към Паулина. Когато прошепвам името й, тя се обръща към мен. Очите й са обрамчени от сините кръгове на безсънието, ирисите им сякаш са помръкнали и се стрелкат притеснено наоколо.
— Лаура — тихо казва тя.
— Как си? — питам я и слагам длан върху ръката й. — Ти…? — Не смея да довърша въпроса си, но тя знае какво имам предвид.