— Така мисля — започва, като разсеяно прокарва пръсти през косата си. — Оставих го там, където можеше да бъде намерено, с името му отгоре.
Издърпвам я на една страна, далеч от оттеглящите се богомолци. Хлътналите бузи й придават вид на недохранена.
— Кога за последно си хапвала нещо?
Тя свива рамене:
— Нямам апетит.
Двете сядаме на дървените столове в един параклис, встрани от главния кораб на църквата. Тук няма кой да ни види, а дори и да ни забележат, ще ни вземат просто за две приятелки, унесени в разговор.
Паулина нервно хвърля поглед през рамо.
— Вече не знам на кого да вярвам. — Обръща се обратно към мен и виновно свежда очи надолу. — Има нещо ново. Видяла ли си това? — Плъзва ръка в пазвата си. Забелязвам, че между копринения плат на корсажа й и твърдата ленена подплата е пришит таен джоб. Тя бързо измъква оттам един сгънат лист.
— Още пропаганда? — питам отвратено.
В отговор Паулина разгъва листа и ми го подава. Набързо преглеждам съдържанието му. Поредните злостни нападки срещу Сегретата.
— Уплашена съм — признава приятелката ми. Тя е най-новата членка на Обществото, а практичната ми страна осъзнава, че е и най-слабата. Вече се срива под тежестта на онова, което сама предложи да свърши. Трябваше да намеря друг изпълнител на опасните си поръчения.
— Не ставай глупава — смъмрям я с престорено нехайство. — Не приемаш подобни неща на сериозно, нали? Сегретата е твърде силна, за да бъде унищожена от напечатани думи. Ти си силна.
Не успявам да я убедя.
— Чух, че вършели ужасни неща с Алегреза. Дори по-ужасни, отколкото си мислехме. О, Лаура, чух… — От устните й се откъсва стон и тя силно поклаща глава. — Не бих могла да го сторя, знам, че не бих могла. Не бих могла да запазя мълчание, ако ме измъчват, а Масимо изглежда изобщо не реагира на нашето… обещание. — Тя ме поглежда в лицето, очите й ме умоляват да й вдъхна кураж.
— Трябва да си силна — казвам й. — Сегретата разчита на нас. И особено Алегреза.
Лицето на Паулина се сгърчва. Тя заравя лице в дланите си, раменете й треперят, докато тялото й се тресе от ридания. Жената, която мете наблизо, поглежда любопитно към нас, привлечена от звука. Леко поклащам глава и търпеливо се усмихвам. Жената кимва и се отдалечава надолу в църквата, като широко размахва метлата.
Паулина успява да се съвземе, изтрива сълзите си с подгъва на ръкава си.
— Получи ли съобщение от Роберто?
— Не. — Чувам лишения си от емоции глас. Ето как ме е оставил. Без нито една дума.
— Е, това е, значи — казва приятелката ми и напъхва листа обратно в тайния джоб. — Венеция ще бъде въвлечена във война. Дори Сегретата не може да стори нищо, за да го предотврати. — Тя става и се обръща да си върви, стискайки рамото ми с ръка. — Пази се, Лаура.
Сякаш ми казва довиждане за последен път. Изчезва с едно прошумоляване на полите си и аз оставам сама в голия малък параклис.
Когато се прибирам у дома, във вилата цари хаос. Слугите препускат от стая в стая. Един носи купчина дрехи, друг товари плетени кошници с храна в чакаща отвън карета с привързан на покрива багаж. Някъде откъм спалните се разнася гласът на Фаустина, раздаващ заповеди на слугите. Бианка се спуска надолу по стълбите и за малко не се спъва в роклите, които е понесла. В коридора се вижда отворен кожен сандък, от който преливат поли. Емилия е коленичила до него, подрежда четките си за коса със сребърни гърбове в една тоалетна чантичка, която се пъха в капака на сандъка. Когато ме вижда, тя тъжно се усмихва.
— Какво става? — питам я.
— Надявах се, че ще се върнеш — казва снаха ми и се изправя на крака. — Исках да се сбогуваме като хората.
— Отивате ли си? — питам я. — Вече?
Очите й се отправят към стълбището — на горната площадка стои Лизандър с упорито изражение на лицето. Фаустина върви забързано след брат ми, понесла писалището му, и ми прави знак с глава, сякаш да ме предупреди да не се бъркам.
— Тръгваме си — осведомява ме Лизандър, като се отправя към каретата. — Трябва.
Оставям Емилия в коридора и излизам след него.
— Толкова скоро? Защо бързате?
Слугите с потни и зачервени лица прехвърлят тежките сандъци върху покрива на каретата. Конете, впрегнати, рият нетърпеливо с копита чакъла по алеята.
Лизандър подава някакъв лист на един слуга и за пръв път ме поглежда в очите. Слага ръка върху моята и леко я стисва.