По-късно вечеряме с баща ни. Успехът не е успял да намали желанието му да пие. Наблюдаваме в неудобно мълчание как си сипва чаша след чаша. Един слуга поднася лешниковия пудинг, но аз се опасявам, че ще закъснея за срещата си.
— Ще се оттегля — обявявам. Избутвам стола си назад и краката му грубо изскърцват по пода.
— Вече? — пита баща ми, заваляйки думите. Но клепачите му се затварят и съм сигурна, че до един час моят родител ще е потънал в дълбок сън и изобщо няма да го е грижа за нищо.
— Имам нужда да си легна — лъжа. — Денят беше дълъг.
Емилия съчувствено ме поглежда, Лизандър целува ръката ми. Татко посяга към виното. Излизам от стаята.
Докато градът заспива, трябва да се погрижа за своята работа.
4
Пристъпвам навън, в хладната нощ, стиснала маската си в ръка. От близката часовникова кула разбирам, че скоро ще настъпи полунощ — трябва да побързам. Тичам по алеята и се озовавам на улиците на Венеция, следвам извивките и завоите им. Оглеждам се за карета под наем. Движа се изключително тихо, като една от стотиците тайни, пътуващи из този град. Сегретата търгува с истории, които никой не иска да споделя; ето това дава на жените от Венеция властта, с която разполагат. Скоро ще бъда с маскираните си приятелки. Надявам се Тереза също да се появи — знам, че Сегретата ще стори всичко по силите си, за да й помогне.
Каретата спира пред Бинарната на Зенато. Пристъпвам към вратата и почуквам по тайния ни начин — не на самата врата, а на рамката, където дървото издава по-приглушен звук, за да не бъде чут от случайни минувачи или заспали съседи. Вратата се отваря безшумно на смазаните си панти; зървам проблясването на очи зад една маска. Шмугвам се вътре и се спускам тичешком по каменните стъпала към мазето. Свещите примигват като танцуващи дяволски очи. Жените са се събрали в очертан от светлината на свещите кръг.
Все още изпитвам радостно вълнение, когато Сегретата ме посреща. В началото се ужасявах, но тогава бях различно момиче — изправено пред дилемата да се подчиня и да се омъжа за жестокия Винченцо или да се доверя на тези жени, които биха могли да ме освободят. Бях направила правилния избор. В рамките на часове покровителките ми бяха успели да извадят на показ корумпираността на Винченцо и годежът беше развален.
— Добре дошла — прозвучава глас иззад една от маските. Веднага разпознавам жената — както по котешкия дизайн на маската, така и по приглушения тон. Грация де Ферара. Простичкият сребърен пръстен на средния й пръст може да изглежда като евтина дрънкулка от пазара, но за онези от нас, които сме част от редиците на Сегретата, той е знак за принадлежност към по-висшите ешелони на най-изключителния и труднодостъпен клуб във Венеция. Прост, скромен — но символ на огромна власт. Надявам се един ден и аз да се сдобия с подобен, но засега съм в по-долните слоеве на нашето тайно общество. До Грация стои жената, която ни води — с посребрена коса и остри зелени очи. Алегреза ди Роко. Алегреза стиска в ръката си маска. Дупките за очите са обрамчени със скъпоценни камъни и дантела, поръбена е с блестящи златисти пера. Върху пръстена на Алегреза, изработен от един от най-добрите бижутери в града, е монтиран дребен рубин. Само да знаеше този майстор какво му беше поръчала Алегреза!
— Надявам се, че сте добре — казвам на Грация.
Тя сваля маската от лицето си и очите й, както често, са бдителни и тъжни. Грация, Алегреза и аз сме свързани с тайна, неизвестна дори за останалите членки на Сегретата: дъщерята на Грация, Карина, бе загинала във водите на Венеция. Именно тя беше убила Беатриче, обзета от злоба, породена от изкривена любов. Когато разкрих онова, което знаех, Карина се опита да убие и мен, но вместо това загина тя самата. Споменът за писъците й и гърчещото й се от болка насред пламъците на горящата лодка тяло никога няма да ме напуснат.
— Стари приятелки! — вика ни тихичко един глас. Разпознавам леко задъхания шепот на Паулина.
— Толкова се радвам, че най-после те виждам — казвам й.
Тя слага длан върху ръката ми.
— Много съжалявам! Братовчедите ми дойдоха на гости и не успях да се отърва. Пък и ти вече си голямо момиче! Можеш да си избираш рокли и без мен.
Усещам как челото ми се сбръчква, но е трудно човек да се сърди дълго на Паулина.
— Няма значение, Фаустина дойде с мен.
— О, не! — прошепва приятелката ми. — На сватбата си ще си облечена в груб чувал!