— Обичам те като родна сестра — прошепва ми тя. После ме пуска и аз леко залитам. Гледам я как бяга към съпруга си, моя брат. Този път влиза в каретата. Изпраща ми въздушна целувка и Лизандър ми махва с ръка за сбогом, преди да се качи след жена си и да затръшне лакираната вратичка. Кочияшът изцъква с език, плесва с юзди и двамата изчезват от погледа ми.
38
Коленича до леглото си, но не за молитва. Повдигам капака на раклата, в която държа дрехите от миналото си. Сгънати между листа от напоена с лавандула хартия и топчета против молци, лежат монашеските ми одежди, Фаустина искаше да ги изгори, но аз настоях да запазя някакъв спомен от онова време. Сега съм доволна, че го сторих.
Вдигам расото и покривалото за глава и на път към огледалото изтръсквам смачканата материя. На тоалетната масичка лежи малък тъп нож, който снощи задигнах от кухнята, докато Фаустина месеше хляб. Изобщо не може да се сравнява по острота с един меч, но ще свърши работа.
Преобличам се в миришещите на застояло дрехи, силно опъвам косата си назад, после нагласям качулката на главата си. Скоро съм напълно скрита. Едва разпознавам жената, която ме гледа от огледалото. Образец на невинността. На площадката пред вратата на спалнята ми изчаквам, ослушвам се.
Нищо.
Малко по-късно се озовавам пред главния вход на Пиомби. Пазачът ме гледа намръщено.
— Какво правиш тук, сестро? Това не е място за теб.
— Съжалявам — казвам, навеждайки глава, — но искам да дам успокоение на една ваша затворничка. Госпожа Алегреза. Тя винаги е била вярна поддръжница на нашия манастир и игуменката, както и Бог, ще бъдат щастливи, ако мога да разменя няколко думи с нея.
Ако знаеше, игуменката вероятно би определила изказването ми като богохулство, но съм сигурна, че Бог ще ми прости.
Стражът скръства ръце пред гърдите си. Изглежда, се чувства неловко.
— Наредено ми е да претърсвам всеки, който влиза. Без изключения. — Ахвам шокирано и забелязвам как по страните му плъзва червенина.
Преди да тръгна, бях измъкнала Библията си изпод леглото. Беше покрита с прах, но я почистих и сега в очите на целия свят тя изглежда като най-ценното ми притежание. Подавам я на пазача.
— Нямам какво да декларирам, освен вярата си — казвам с усмивка. — Чувствайте се свободен да ме претърсите, но това е всичко, което нося. Всичко, от което имам нужда.
Мъжът се покашля и очите му оглеждат цялата улица. Претъпкана е с хора, твърде много, за да ни обърнат особено внимание. Той ритва вратата зад себе си и тя леко се открехва. Без да променя позицията си, стражът махва с глава към нея.
— Влизайте тогава. Бързо, сестро.
В тъмнината на затворническия коридор забелязвам фигурата на друг страж, заспал на стола си. Хърка, но когато приближавам, леко помръдва на мястото си.
— Тук съм, за да видя Алегреза ди Роко — казвам, като държа главата си наведена надолу, за да не ме познае от предишното ми посещение. Но той дори не ме удостоява с поглед.
— Нагоре по стълбите, първата килия вдясно — изръмжава.
В основата на стълбището виждам как една жена протяга мършава ръка през решетките.
— Помогнете ми! — вика тя с разпенена уста. Потръпвам, отмествам поглед встрани и хуквам нагоре по стълбите.
Дори в този ранен час жегата е потискаща. Отвъд кулите на затвора се долавят шумовете на Венеция. Сигурно за затворниците е ужасно да знаят, че са така близо до живота и енергията на града и въпреки това са толкова далече от него.
Алегреза клечи върху стар сламеник в дъното на килията си. Острата воня на урина опарва очите ми. Наставницата ми е прегърнала коленете си, свила е тялото си на топка, сякаш да се предпази от следващия удар — какъвто и да е той. През скъсаната й рокля прозират прешлените на гръбнака й. Това е същата рокля, в която я бях видяла за последно в деня на ареста й. Сега дрехата е мръсна, коприната е покрита с петна. Ръцете и шията на Алегреза са нашарени със синини. Когато се помества, сред сивата й коса забелязвам голи участъци.
Алегреза се отпуска настрани и едва сега ме забелязва. Очите й се разширяват от страх и тя се отдръпва към задната стена на килията, но щом ме поглежда отново, зърва покритата ми глава и Библията ми. Изражението й се отпуска и устните й се опитват да се усмихнат, но се нацепват от засъхналата по тях кръв.
— Молитвите няма да ми помогнат — предупреждава ме със слаб глас.