Това не е Алегреза, която познавам. За момент ми се приисква да се втурна надолу по стълбите и да избягам оттук, да изтрия тази гледка от съзнанието си. Но после си спомням за какво съм дошла.
— Не съм дошла да се моля — казвам.
Промяната в нея е незабавна. Брадичката й се вирва нагоре, очите й се присвиват, сякаш за да проверят дали зрението й не я е подвело. Усмихвам се и отмятам качулката, за да открия лицето си.
Алегреза опира длани в дървения под и се надига. Докато приближава с накуцване към мен, за пръв път забелязвам какво се е случило с онези нейни красиви ръце, някога така изкусни в свиренето на спинет2. Пръстите й висят непотребни и обезобразени, а на мястото на полираните й нокти се виждат полумесеци от засъхнала кръв.
От гърлото ми се откъсва неволно ридание. Алегреза ми изшътква, както правеше някога. Отблизо установявам, че онова, което е останало от косата й, се е превърнало в твърдо заплетено одеяло.
— Как са могли да ти причинят всичко това? — възкликвам.
— Всяка жена си има своите лоши дни — отвръща Алегреза, притискайки слабото си тяло към решетките. — Не бива да си тук. Не е безопасно. — Тя поглежда към ръцете си и от устните й се откъсва ироничен смях, който бързо замира. Очите й се вдигат към лицето ми. — Трябва да си вървиш — заповядва ми.
— Не още. Алегреза, трябва да знаеш — опитахме се да те измъкнем. До Масимо беше изпратено писмо, в което го заплашихме да извадим наяве истината за похабения барут. Някой казал ли ти е нещо? Надявахме се, че ще предпочете да те освободи, вместо да рискува тайната му да излезе наяве, но… — Не знам какво повече да кажа. Планът ми се провали — както толкова много от усилията ми, свързани със службата ми за Сегретата.
Бледото чело на Алегреза се мръщи, погледът й е онзи, който добре познавам — умът й работи, преценява.
— Какво има? Казали ли са ти нещо?
Тя поклаща глава.
— Точно обратното. Нищо не са ми казвали. Сигурна ли си, че Масимо е получил писмото? — Изведнъж в гласа й се долавя живот, сякаш, макар и за момент, е забравила раните си.
— Паулина го е занесла — казвам.
— Паулина? — Алегреза повдига вежди, сякаш превърта името през главата си. — Странен избор за подобна мисия.
Дори сега, насред всичките си страдания, притежава властта да ме накара да се чувствам дребна и незначителна.
— Тя сама предложи — обяснявам. — Има достъп и…
— Да, разбира се. Сега трябва да си вървиш, Лаура.
— Не дойдох тук без причина — казвам, спомняйки си как трябваше да протече този разговор.
Алегреза иронично оглежда облеклото ми.
— А да разпространиш Божието слово?
— Нещо по-добро от това. — Вземам Библията си и я пъхам между решетките.
Алегреза се отдръпва назад.
— Казах ти, че нямам нужда от молитви — напомня ми почти гневно тя.
— Погледни вътре — прошепвам й.
Алегреза отваря тънките страници. Снощи бях издълбала с нож грапава дупка в средата на книгата. Вътре лежи шишенцето, което Лизандър ми беше дал.
Жената, която спаси живота ми, когато ме измъкна от лапите на Винченцо, поглежда към лицето ми.
— Какво е това? — Макар очите й да ми подсказват, че вече знае.
— Твоето бягство.
Очите на Алегреза се навлажняват, но сълзите се изпаряват, преди да са рукнали навън.
— Благодаря ти. — С треперещи пръсти започва да издърпва корковата тапа. — Сега наистина трябва да си вървиш — казва твърдо. — Кажи на останалите, че не съм изрекла и думичка за нас.
— Ще им кажа.
Посягам през решетките, за да си взема Библията. После изтривам сълзите от бузите си, приглаждам полите си и изправям гръб. Докато слизам по стълбите, не се обръщам назад.
Когато излизам навън, светлината ме удря болезнено в очите и те се насълзяват. Поемам дълбоко глътка от соления въздух, идващ откъм морето.
— Затворничката намери ли успокоение? — пита ме грубо пазачът.
— Така мисля — отвръщам.
39
Новината за смъртта на Алегреза пристига на следващата сутрин, по време на закуска. Лизандър и Емилия отдавна са си тръгнали и баща ми не е в настроение. Помежду ни цари студено мълчание, докато ядем рохко сварени яйца и топъл хляб. Един слуга влиза в трапезарията и прошепва нещо в ухото на татко. Той изръмжава и отблъсва стола си назад.
— Халим е пуснал котва в пристанището — обявява той, изтривайки ръце в ленена салфетка. — Каква дързост само има този човек! — Хвърля салфетката на пода и слугата се навежда да я вдигне, но баща ми вече нервно кръстосва из стаята. Хвърля ми гневен поглед, сякаш всичко е по моя вина, забравяйки, че не много отдавна беше повече от щастлив да хвърли собствената си дъщеря в лапите на принца. — Твоят любим годеник си спаси кожата и поднесе на тепсия Венеция на турците. — Обръща се и вперва поглед през прозореца, скръстил ръце отзад.