— Няма ли друг начин да се успокои Халим? — питам го.
Баща ми изсумтява.
— Да го успокоим? Не, момичето ми. На Роберто може да не му пука за Венеция, но има други, които ги е грижа за този град. Имаме Масимо, имаме Винченцо. Ще погребем това турско парвеню под вълните! — Той потърква единия си юмрук в другия.
— Да, но колко невинни ще платят с живота си за победата?
— Ха! — Баща ми махва с ръка във въздуха, сякаш това няма никакво значение. — Знаеш ли, една победа ще превърне Винченцо дори в още по-добра партия.
Изтривам крайчетата на устата си и се изправям.
— По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за този човек.
Усмивката на баща ми помръква.
— Да не мислиш, че съм те извел от онзи манастир, за да си останеш стара мома?
— Не, разбира се, но мога да си намеря друг съпруг, не Винченцо. Та той е по-стар от вас!
— Не си свършила кой знае колко добра работа в търсенето на съпруг, нали така?
Дори не смятам за нужно да отвръщам на тази забележка. Излизам.
Скоро една лодка ме откарва до пристанището, веслото на гондолиера прорязва пътека сред водата. Докато се движим през лагуната, забелязвам, че каналите са по-оживени от обичайното. Семейства товарят вещите си и също се отправят към пристанището. Хората напускат града, подобно на брат ми и снаха ми. Предполагам, че искат да избягат от предстоящите беди.
Лодката ни подминава двореца със спуснати пред прозорците капаци. Смъртта на Алегреза поне даде възможност на дожа и жена му да скрият срама си под маската на скръбта. Слънцето е изгряло. Нося си малък слънчобран. Разхлабвам връзките на корсета си. Деколтето и раменете ми са разголени, облечена съм в копринена рокля с цвят на шафран, косата ми се плъзга през лявото ми рамо в подскачащ масур, сресана и навита с гореща маша, докато застане именно по този начин. Ако ще се опитвам да увещавам Халим да отмени войната, трябва да изглеждам възможно най-красива.
— Кого смяташ да впечатлиш? — попита ме Фаустина, когато надникна в стаята ми по-рано днес.
Отпратих я с махване на ръка.
— Никого.
Тя повдигна недоверчиво вежди.
— Сигурна съм, че този „никой“ — който и да е той — ще е благодарен за всичките ти усилия.
Вдигнах четката си и заплахата бе достатъчна, за да я накара да се скрие със смях зад вратата.
Сега виждам, че корабът на Халим е галера с две редици весла от двете страни, в момента изтеглени и вдигнати над водата. На мачтата се развяват червени триъгълни флагчета, декорирани със златист брокат. Задната част на кораба е покрита с раирана тента, над която висят три месингови лампи. На носа е монтирана дървена фигура на орел.
Когато приближавам, мъжете на палубата се споглеждат учудено, един от тях спира да връзва някакво въже и хуква надолу по дъската за слизане и качване на кораба. Залива ме с думи, които не разбирам, сочи ми обратно към града. Посланието е ясно: Не си добре дошла тук.
Не помръдвам от мястото си и се усмихвам възможно най-съблазнително.
— Бих искала да видя Халим.
Мъжът скръства ръце пред гърдите си и вика нещо назад. Друг му излайва в отговор и изчезва от поглед.
Докато чакам в края на пристанището, до перилата на кораба се струпват още членове на екипажа, фиксирайки ме с жадни очи. Зад тях се появява Фарук. Поглежда надолу към мен.
— Не би трябвало да идваш! — крещи ми той. — Остави мъжката работа за мъжете.
Прилича на куче пазач, което ревностно пази господаря си. Но съм убедена, че подобно на всички кучета, той също може да бъде опитомен.
— Искам само няколко минути от времето на господаря ти.
— Във Венеция времето е кът.
Мъжете на палубата внезапно се разпръсват и се захващат обратно с работата си. Халим се изправя до Фарук. Главата му е покрита с блестящ бял тюрбан. Облечен е в широки шалвари, червена туника със златни копчета, а отгоре — черен елек. Изглежда безупречно — по-скоро готов да развлича гости, отколкото да влиза в битка. Но после забелязвам меча, който виси на бедрото му, провесен от кожения му колан. Дръжката е във формата на орлова глава — същата фигура като тази на носа на кораба.