— Точно казвах на тази млада дама да си върви у дома — подигравателно изрича Фарук.
Халим го игнорира, не откъсва очи от мен. Удържам властния му поглед.
— Заповядай — казва ми той, — качи се.
Фарук изсумтява и изчезва. Повдигам полите на роклята си и започвам да пристъпвам по дъската. Принцът ми протяга ръка и аз я поемам.
— Благодаря.
— Ела в павилиона ми — кани ме той, — ако репутацията ти няма да пострада от това.
Усмихвам се насила.
— Напоследък репутацията ми не е кой знае колко добра. — Баща ми никога няма да ми прости, ако знае какво се каня да направя. — Хората могат да си мислят каквото си искат. Дойдох тук да поговорим.
Халим ме повежда по кораба. Никога преди не съм виждала нещо подобно. Вървим по тясната галера, подминаваме групички моряци и приближаваме към задната част. Халим ме отвежда под тентата на павилиона си, където върху дървени пейки са поставени бродирани възглавници.
— Искаш ли да се подкрепиш с нещо?
— Да, моля.
Докато сядам, Халим премества ниска масичка, върху която са оставени месингова кана и кристални чаши. Сипва ми вино.
— Проявяваш голяма смелост, като идваш тук — отбелязва той. — Но се страхувам, че посещението ти няма да се увенчае с успех.
Поемам чашата и отпивам. Виното изобщо не прилича на нашето. По-сладко е, с привкус на леки подправки. Забелязвам, че принцът не се присъединява към мен.
— Няма ли да пиеш?
— Религията ми го забранява — обяснява той. — Но моля те, нека моята вяра не разваля удоволствието ти.
Не съм дошла да се наслаждавам на гостоприемството на Халим. Седим мълчаливо минута-две и тишината е прекъсвана единствено от някой плътен вик откъм долната палуба и скърцането и тракането на такелажа. Сега, когато вече съм тук, се чудя какво толкова бих могла да кажа. Как може едно момиче да успее там, където се е провалил Великият съвет?
— Венеция скърби за две от своите деца — казвам накрая. — Също както ти тъгуваш за сестра си.
Той се напряга.
— Венеция е град. А моето сърце е човешко.
— Николо има семейство. Алегреза — също.
Халим въздъхва, отпуска се на възглавниците.
— Мислиш, че искам война? — пита ме той.
— Властта кръвопролитията да бъдат предотвратени е в твоите ръце.
— И ако сторя онова, за което ме молиш? Ако обърна флота си и отплавам, духът на сестра ми ще намери ли покой?
Лицето на принца е изкривено от болка. Изпитвам порив да го прегърна през раменете. Но думите ще трябва да са достатъчни.
— Сестра ти не би искала проливането на още кръв.
Главата му се вдига рязко нагоре, очите му пламват от внезапен изблик на гняв.
— Какво знаеш ти за нейните желания? — пита ме той.
Веднага щом произнася тези думи, гневът напуска лицето му.
— Извинявам се. В момента не съм на себе си. За пръв път в живота си… — Поглежда ме почти нежно. — Объркан съм, Лаура.
Изведнъж павилионът сякаш отеснява.
— Твоят спор е с Роберто — казвам. — Не с Венеция. А Роберто е изчезнал.
— Позволиха му да изчезне — поправя ме Халим. — Кой носи отговорността за това? Който и да е, трябва да си плати.
— Тогава поискай от дожа някакви финансови репарации.
— Нямам нужда от пари. — За момент помежду ни се възцарява мълчание. После Халим казва: — Роберто щеше да стане твой съпруг. Как те кара да се чувстваш този факт?
Отправям поглед към тъмната вода, после към очите му.
— Разочарована съм — отвръщам. — А също и разгневена.
Принцът заравя лице в длани и отчаяно простенва. Плаче ли? Оставям виното си и се премествам по-близо до него.
Той сваля ръце, очите му са сухи.
— Понякога гневът ме завладява напълно — признава той. — Сестра ми беше най-скъпият за мен човек на този свят. Без нея дните ми са пълен мрак. Разбираш ли?
Сещам се за своята собствена сестра. Бедната красива Беатриче, така преизпълнена с желание за живот.
— Разбирам.
Слагам ръка върху неговата. Той поглежда надолу към нея, после вдига върховете на пръстите ми, за да притисне устни към тях. Би трябвало да отдръпна ръка, но не го правя. Халим забелязва това и преди да съм се усетила, извръща дланта ми нагоре, за да положи нова целувка от вътрешната страна на китката ми. Трябва да прехапя устни, за да сдържа стона, който заплашва да се откъсне от тях. Не бива да оставям…