Вървя по осеян с висящи парцали коридор. Може би някога тук е имало бояджийска работилница? Голямо парче плат, заковано в двата края с по един гвоздей, виси като завеса над един праг. Отзад долавям гласове и с мъка различавам две сенки, които се движат из стаята. Промъквам се по-близо, докато накрая успявам да чуя какво си казват. Притискам тялото си към стената. Една мишка пробягва през пантофките ми, но успявам да запазя самообладание.
— Направих всичко, което поиска от мен. — Паулина звучи уплашено.
— Престани да мрънкаш! — отвръща другия глас. Карина. — Ти избра да тръгнеш заедно с мен по този път. Алегреза е мъртва благодарение на теб! — Тя се смее зловещо.
Чувам тихите ридания на Паулина. Целият гняв, който съм изпитвала към нея, бързо изчезва. Загазила е здраво, готова да потъне.
— Сега просто искам да си вървя — казва приятелката ми. — Моля те, пусни ме!
Зад завесата се разнася внезапният шум от стъпките им и аз се скривам зад една от дрипите, провесени от въже близо до тавана. За щастие платът е толкова нагърчен от годините, че мога да се скрия сред гънките му. Стъпка-две вляво — и ще се допрат в полата ми. Тъкмо се каня да си отдъхна облекчено, когато Паулина спира.
— Ами той? — пита тя.
— Все още не съм решила. Може да го оставя на плъховете.
Той? Изчаквам скърцането на стъпалата да замре, после излизам от скривалището си и изтръсквам паяжините от полите си. Той? О, Господи, колко силно бие сърцето ми! Промъквам се тихичко към стаята, която двете са напуснали, и отмятам завесата.
Вътре е тясно и тъмно. Покрай камината са наредени угаснали свещи, потънали в разтопен восък. В центъра е поставен един-единствен стол, а за него е завързан Роберто.
Напъва въжетата и когато ме виждат, очите му сякаш ще изхвръкнат от орбитите си. Иззад мръсния парцал, с който е запушена устата му, се носят приглушени звуци. Гол е до кръста, кожата му е хлъзгава от пот. Хвърлям се към него, вкопчвайки се във въжетата, и всичките ми съмнения изчезват.
41
Падам на колене и покривам лицето му с целувки.
— Скъпи — прошепвам. Не ме е грижа, че е мръсен и потен; никога не ми е изглеждал по-красив от сега.
Посягам зад стола да развържа възлите на въжето. Китките на Роберто са окървавени, кожата е ожулена от усилията му да се освободи. Когато въжето се свлича на купчина на пода, тялото на годеника ми се килва и аз трябва да го бутна назад, за да не се свлече на пода. Очите му се избелват, сякаш всеки момент ще изпадне в безсъзнание.
— Лаура… Лаура. — Роберто повтаря името ми отново и отново. Обвивам ръка около кръста му и му помагам да се изправи. — Мислех, че си… тя ми каза… — Коленете му се подгъват под тежестта на тялото му.
— Трябва да се опиташ да ходиш — казвам нежно. Той кимва с разбиране и облизва напуканите си устни. Прави колеблива стъпка напред, после втора, докато го подкрепям. Така бавно напускаме изоставената сграда. Спирам на прага, в случай че Карина и Паулина чакат, но там няма никого.
Поемаме обратно към брега по различен маршрут. След няколко завоя Роберто забелязва преливаща каца под една счупена тръба и тръгва със залитане към нея. Надвесва се над ръба й и потапя ръце до раменете. Пълни шепи с дъждовна вода и ги поднася към устните си. Потапя глава във водата и я отмята назад, при което във въздуха политат искрящи капчици. Чакам го, докато жадно и продължително пие. Струйки вода криволичат по гърдите му, тялото му е притиснато към кацата. Най-накрая той се подпира на нея и извърта тяло към мен. Усмихва се, истински зарадван, и аз, засмяна от облекчение, хуквам към него.
Една мръсна ръка се отпуска върху рамото ми, но аз не се отдръпвам. Може да съсипе роклята ми. Не ме е грижа за нищо друго, освен за него.
— Не мислех, че ще те видя пак някога — признава Роберто с дрезгав глас. Придърпва ме към себе си и страстно ме целува. — Карина ми каза, че си мъртва. Дори донесе кичур от косата ти и го развя пред носа ми.
— Това е дълга история — отвръщам. — Остани тук.
От една сергия до пристанището купувам купа маринована риба и питка подсладен хляб. На друга намирам обикновено наметало с качулка. Двамата представляваме странна двойка. Аз, в моята жълта копринена рокля, Роберто — увит в наметало посред жегата, подобно на скитник. За щастие хората в тази част на града са свикнали с ексцентриците.