— Успокой се, татко — казвам. — Това е една моя приятелка.
— Тя е… е… в моя дом!
— Няма ли да седнеш? — обръщам се към Бела Дона.
Проститутката спокойно влиза в стаята и отива да седне до баща ми. Той отвратено поклаща глава.
— Каквото имаш да казваш, можеш да го кажеш и права!
Бела Дона сладко се усмихва.
— Не се тревожи — казва ми тя. — Просто дойдох да ти кажа, че ръкавиците, които остави в манастира, са намерени.
Айсим! Бела Дона я е открила.
— Много ти благодаря. Мислех, че съм ги загубила завинаги. — Ставам, за да изпроводя посетителката си от трапезарията. — Заведи ме да си ги взема.
— Какво? Ръкавици! Идваш в дома ми и разговаряш с дъщеря ми за някакви проклети ръкавици? Махайте се — и двете! Лаура, не посрами ли семейството си достатъчно?
Не чувам останалото, което баща ми има да ми казва; вече сме в коридора.
— Къде е тя? — изсъсквам.
— Там, където работя — отвръща Бела Дона.
Преглъщам мъчително. Никога преди не съм стъпвала на подобно място. Но моментът не е подходящ за колебания — има спешни неща за вършене. Трябва да отида с Бела Дона. Заради Венеция, заради Роберто.
— Заведи ме при нея.
— Сигурна ли си? Ти, бившата послушница от манастира?
— Не ставай глупава — засмивам се. — Каква чак толкова разлика може да има между един бардак и един манастир?
Бела Дона вдига вежди.
Озоваваме се пред ниска дискретна врата в дъното на малка алея встрани от „Кале Бресана“.
— Домът на провокациите — измърморва Бела Дона, накланяйки глава на една страна при звуците на смеха, долитащ от един прозорец високо в стената. — Готова ли си?
Увивам се още по-плътно в наметалото си и кимвам. Бела Дона смъква качулката на пелерината си, за да покаже лицето си на мъжа на входа. Той изръмжава, в знак, че я е познал, и отстъпва встрани, за да ни пусне да влезем.
— Момичето е хванато да краде храна от една сергия — обяснява Бела Дона, докато подминаваме отворен салон, където тихо разговарят мъже и жени. — Когато се опитала да избяга, паднала и си навехнала глезена. Прибрахме я, за да не я набие собственикът на сергията.
Движим се по тесен коридор, украсен с редица картини в позлатени рамки. До всяка картина има по една затворена врата, скрита зад завеса с ресни. Чувам още смях и свирене на спинет. Бела Дона ме въвежда в кухнята. В центъра е разположена маса, заредена с кани вино за почерпка на клиентите. В единия й край седи млада жена, отпуснала глава върху ръцете си. Спи. Веднага познавам златистата кожа, крехкото тяло, сбърченото чело, което не се е изгладило дори в съня. Висящите от тавана лампи хвърлят златни кръгове светлина върху мебелите.
Бела Дона пристъпва напред и нежно поставя длан върху ръката на момичето. То стреснато се събужда. Когато ме вижда, девойката скача и събаря стола си на земята. Започва да отстъпва към задната врата, улавя желязното резе.
— Успокой се — казва й Бела Дона и отива при нея. — Това е приятелка.
— Не съм дошла да ти навредя — казвам на френски. — Знам коя си и кой е брат ти. Халим. — Момичето проплаква от страх, погледът му диво подскача между мен и Бела Дона. — Тук съм в ролята на представителка на Сегретата. Търсеше ни, нали? Търсеше помощта ни? Годеникът ми, Роберто, е обвинен от Халим за убийството ти. Двете с теб имаме общ враг. Можеш да ми имаш доверие.
Лицето на Айсим се отпуска. Тя бавно и предпазливо се отлепя от вратата и застава зад Бела Дона. Прокашля се.
— Съжалявам — казва на перфектен френски. — Толкова дълго не знаех на кого да вярвам.
Изправям съборения стол и трите сядаме около кухненската маса. Бела Дона ни сипва по чаша вода. Айсим започва да разказва историята си. Научаваме как е пристигнала във Венеция с вярната си прислужница, Емен. Как са си сменили дрехите за прикритие, докато са бягали от жестокостта на Халим. Били нападнати и Айсим успяла да избяга, но Емен — не.
Гласът на девойката пресеква.
— Моята вярна прислужница, единственият човек, който някога ми е засвидетелствал лоялност. Оставих я да умре. — Тъмните й очи се насълзяват.
— Тя е била момичето, открито в апартамента на Роберто, нали? — прошепвам.
Айсим кима, сълзите се стичат по страните й. Бела Дона й подава ленена кърпичка.
— Искаха да убият мен!
Повдига ми се. От една от стаите се разнасят вълни от мъжки смях — сякаш ми се подиграват. През кухненската врата забелязвам как от вътре излиза един от членовете на Великия съвет, оправяйки туниката си. Веднага извръщам лице настрана, а Бела Дона бърза да затвори вратата.