Айсим ми разказва за страстта на брат си към властта, омразата му към Венеция.
— Халим планира този момент от две години. В началото беше просто фантазия. Съветниците му казаха, че не може да я осъществи.
— Какво се е променило?
— Брат ми си потърси нов съветник — една вещица, която крие лицето си зад сребърна маска.
Преглъщам мъчително.
— Защо носи маска? — питам. Макар да подозирам, че вече знам отговора.
Айсим докосва лицето си.
— Ужасно е обезобразена.
Умът ми кипи, докато паяжината от връзки започва да приема по-ясна форма. Принц Халим и Карина работят заедно? Значи отвличането на Роберто не е съвпадение — било е организирано със знанието на Халим. Възможно ли е старата приятелка на сестра ми да стои зад всичко случило се?
Мащабите на заговора са невероятно големи, опитвам се да видя отделните му елементи. Притеснява ме и още нещо.
— Роберто? — питам я. — Някога… срещала ли си го?
Айсим поклаща глава.
— Видях го от разстояние в Константинопол. След като се опитах да разубедя брат си и да го накарам да се откаже от налудничавите си планове, той ме затвори.
— Но Халим ни показа писмо, написано с почерка на Роберто. — Онези любовни думи ме парят дори и сега — толкова истински, толкова реални. — Любовно писмо.
Айсим се усмихва горчиво.
— Брат ми разполага с човек, който може да фалшифицира почерци. Лукав мъж на име Фарук. Въпросното писмо трябва да е негово дело.
Планът е почти идеален. Да се представи Роберто като причината за войната, да се разединят враговете. Но какво чудовище би се опитало да убие собствената си сестра?
— Какво можем да направим? — пита Бела Дона. — Прекалено късно ли е?
Не и ако успея да представя това момиче на Масимо и съвета — ако мога да им покажа и Роберто. Тогава ще трябва да ми повярват. Годеникът ми ще бъде оправдан, а авторитетът на дожа — възстановен. Колкото и да не харесвам Масимо и новите лидери на Венеция, трябва да призная, че ги е грижа за нашия град. Не са безсърдечни като Халим. Ще сторят най-доброто за Венеция, когато им бъдат изложени всички факти.
Протягам ръка към Айсим.
— Трябва да дойдеш с мен.
Тя отново се разтреперва, поклаща глава.
— Защо? Казах ти всичко, което знам.
— За да накараме хората да ни чуят.
43
Извеждането на Роберто от къщата ни е по-лесно, отколкото съм предполагала. Баща ми спи, Фаустина държи вратата на спалнята му под око. Отивам да събудя годеника си. Изглежда толкова спокоен, къдриците му почиват върху възглавницата ми. Целувам го по устните и той се размърдва.
— Трябва да отидем при баща ти — казвам му. — Нося ключа към твоята свобода.
Роберто бързо се облича в дрехите, които Фаустина е взела от пералното помещение, и скоро двамата се озоваваме навън, в сутрешния здрач. Айсим ни чака в една гондола, преметнала шал върху главата си. Роберто любезно й кимва и тя му отвръща по същия начин.
— Това е жената, която се предполага, че си убил — казвам му. — Сестрата на Халим.
— Познах ви — казва й той. — Бяхте там, когато посетих Константинопол.
— Брат ми обича да ме държи близо до себе си — отвръща тя, — но не прекалено.
Слизаме на няколко пресечки от двореца и гондолата тихо се отдалечава по водата.
— Не трябва ли да платиш? — пита Роберто.
Не е забелязал знака с форма на ключ, инкрустиран върху външната част на веслото. Нито е разбрал, че под шала на гондолиера всъщност се крие жена.
— Всичко е наред — успокоявам го. — Платила съм предварително.
Когато приближаваме двореца, Айсим ме хваща за ръката.
— Има нещо, което исках да ти кажа. — Лицето й е ужасно напрегнато. — Халим има още един съучастник във Венеция — някой, който му изпраща тайни съобщения.
Двамата с Роберто се споглеждаме.
— Знаеш ли кой? — питам. — Карина?
Айсим поклаща глава.
— Мисля, че е мъж. Халим не се доверява на жените. Смята ги за прекалено емоционални.
Поредният венецианец в лагера на османския принц. Колко предатели може да крие в пазвата си един град?
Когато влизаме в двореца през входа за прислугата, изтласквам тези горчиви мисли настрана. Необезпокоявани поемаме по едно стълбище, докато на пътя ни не се изпречва старец. Един от многото възрастни слуги, които се грижат за дожа. Когато ни вижда, той така се сепва, че се чудя дали няма да падне.