Забелязвам, че Масимо е последен в редицата.
— Прости ми — казва той и се покланя сервилно.
Дожът стиска челюсти.
— От всички, които се обърнаха срещу мен, твоите действия бяха най-разочароващи.
— Господарю, аз…
— Но ти си добър войн и Венеция се нуждае от теб повече от всякога. Халим все още може да рискува и да обяви война. Мога ли да ти имам доверие, Масимо?
— Ще сторя всичко по силите си, за да ти служа — отвръща адмиралът.
Лицето на дожа се отпуска в усмивка.
— Тогава върви. Нека флотът да е в готовност.
Масимо слиза от платформата и събира хората си.
Всички напускат и в залата оставаме само дожът, Айсим и аз.
— Ела тук, дете мое — казва ми дожът. Хваща ръката ми и ме дръпва да седна до него. — Всичко дължа на теб.
— Борбата ни още не е приключила — предупреждавам го. — Едва сега започва.
45
Крайниците ми тежат от умора, но умът ми е погълнат от стотици мисли. Целувам Роберто за довиждане и се връщам у дома, придружена от Фаустина. На Айсим й е предоставена стая в двореца. Вече се подготвят празненства заради разпространяващата се новина за оттеглянето на Фарук. Очевидно гребците му са го отвели далеч от пристанището с доста голяма скорост. Музикантите изпълват алеите със своите мелодии и смехът, дълго отсъствал от града, изглежда, се е завърнал. Дочувам откъслечни фрази от разговора между двама работници, застанали на прага на една таверна.
— Винаги съм знаел, че дожът е способен човек! — заявява единият.
Не мога да сдържа печалната си усмивка. Само допреди няколко дни хората разправяха, че дните на дожа са преброени. Сега на висок тон ръсят хвалебствия по негов адрес.
Баща ми вече си е у дома. Когато, придружена от Фаустина, влизам в библиотеката му, той се извръща на високото си кресло, за да ме погледне.
— Предполагам, че ти дължа извинение — казва, затваряйки книгата си.
— Както рентите — отвръщам. — В края на краищата, вие сте господарят на тази къща.
Лицето на баща ми омеква, погледът му се свежда надолу.
— Сгреших по отношение на Роберто — признава той. — От него ще излезе добър съпруг.
— По-добър от Винченцо? — не успявам да се сдържа.
Фаустина отвратено изсумтява, но погледът на татко я кара да млъкне. Върху устните му играе усмивка.
— Вероятно — промърморва той. — Макар че Винченцо със сигурност ще бъде провъзгласен за герой, когато флотът му помогне да победим онези мизерни турци.
— Сега Халим едва ли ще се бие — възразявам.
— Ще е истински глупак, ако го стори — съгласява се баща ми. — Масимо се е запасил с достатъчно барут, за да потопи флота на Халим — да потопи десет флота!
Не и ако информацията на Тереза е вярна. Но няма причина баща ми да го знае.
— Тогава нека се надяваме, че изобщо няма да се стигне до кръвопролитие — казвам.
— Във всеки случай сега това е работа на мъжете — отбелязва татко и се връща към книгата си.
След като излизаме от библиотеката, Фаустина тръгва да се изкачва по стълбите.
— Искаш ли да сваля фибите от косата ти? — пита ме старата жена.
Нещо ме тревожи и това не е само прибързаната убеденост на баща ми във венецианската победа. Поклащам отрицателно глава, опитвайки се да не допускам кипежът от емоции да се изпише върху лицето ми.
— Не, благодаря.
Когато чувам вратата на Фаустина да се затваря на горния етаж, оставам за момент на стълбището. Мислите ми ме водят. Нещо в сведенията за барута не се връзва. Ако е безполезен — а няма причина Силвио да е излъгал жена си за това — Масимо няма как да е толкова сигурен в себе си. Трябва да е наясно, че битката съвсем не е спечелена.
Веднага излизам обратно през предната врата. Подозренията ми растат като огромна вълна. Става дума за конспирация, по-голяма от всичко, което Сегретата би могла да постигне, но въпреки това е възможно.
Защото, ако Силвио не е убит от Сегретата — а аз съм убедена в това, — тогава кой го е сторил? Възможно ли е убиецът да е човекът, който знае, че складираните в Арсенала варели с барут са безполезни?
Знам, че мислите ми ме изпреварват, че виждам предателство там, където то вероятно не съществува. Но Айсим каза, че брат й е имал съучастник във Венеция. Ами ако това е самият мъж, от когото Венеция очаква спасение? Масимо бе действал светкавично бързо, когато му се бе удала възможността да отстрани дожа. Адмиралът е верен единствено на самия себе си.