Достатъчно барут да потопи десет флота.
Или толкова, че дори да не стигне за фойерверки на някое парти.
Възможно ли е Мечока на Венеция да обърне ноктите си срещу нас?
Когато стигам до двореца, вече се е стъмнило. През целия път не съм спирала да прехвърлям възможностите из главата си. Разбира се, съществува вероятност Силвио да се е объркал за барута, но ако е бил прав…
Достъпът ми до покоите на Роберто е открит. Пазачът на портата едва прикрива усмивката си. Заварвам годеника си заспал на един стол. Все още е изтощен след всичките дни в плен. Когато го събуждам, той лениво ми се усмихва.
— Сънувам ли?
— Трябва да те питам нещо — казвам, присядайки на ръба на стола му. — Масимо беше ли в делегацията, която посети Константинопол по-рано тази година?
Роберто престава да се усмихва, доловил сериозността в тона ми. Почесва се по главата.
— Да. Присъстваше като ескорт с малка рота войници. Държаха се грубо и шумно и му беше отказана покана за вечерния банкет.
Къкрещите ми подозрения започват да кипят.
— Мисля, че е предател.
— Е, той почти узурпира властта от баща ми…
— Не — прекъсвам го, — предател на Венеция.
— Какво искаш да кажеш? Той командва флота ни срещу османците.
— Ако съм права, флотът, който възнамерява да изпрати под вълните, е нашият.
Очите на Роберто се разширяват.
— Как?
Казвам му какво знам за барута.
— Ами ако изпрати нашите кораби невъоръжени? Ще бъдат като патици по водата.
Роберто смръщва чело.
— Откъде се сдоби с тази информация?
— Не мога да ти кажа, но мисля, че източникът ми е достоверен.
Роберто поклаща глава и ме гали по бузата.
— Но аз видях плановете. Пък и сам Винченцо разполага с достатъчно барут.
— Корабите на Винченцо може да не са достатъчни, за да победим принц Халим. Помисли. Ако турците се канят да ни завладеят, те ще имат нужда от силен лидер тук. Масимо е очевидният кандидат. Ами мъжете, които те отвлякоха? Те също трябва да са били войници. Може да са работили за Мечока.
Усещам, че Роберто не е убеден във версията ми.
— Виждаш конспирация там, където не съществува — възразява той. — Убитият войник вероятно се е опитал да измами погрешния човек при игра на зарове.
Искреността в очите му ме кара да се успокоя. Прав е. От твърде дълго време съм в редиците на Сегретата и съм наблюдавала навързването на най-различни тайни.
— Масимо може да е амбициозен, но е истински войник — продължава Роберто. — Баща ми вярва в лоялността му ако не към дожа, то поне към Венеция. Това е градът и на адмирала. Мислиш ли, че би рискувал живота на хората си, както и дома си, за да се превърне в пионка на османците? Сигурен съм, че досега барутът е бил сменен с нов.
Усмихвам се колебливо.
— Сигурно мислиш, че съм глупачка.
— Мисля, че си красива — отвръща любимият ми и се навежда напред, за да ме целуне. — Също така мисля, че ако останеш по-дълго, слугите ще започнат да клюкарстват.
Ставам от стола и му пожелавам лека нощ.
— Приятни сънища — отвръща той.
Наистина спя добре — за пръв път от известно време насам. Дори не съм чула дъжда, който трябва да се е изсипал през нощта, защото, когато поглеждам навън, градината е окъпана и яркозелена, а алеите покрай къщата са осеяни с локви. По синьото небе се носят леки облачета, въздухът ухае на чисто.
Бианка ме информира, че из града патрулират войници, в случай на изненадваща атака, но към обяд получаваме известие, че всички кораби на османския флот, с изключение на няколко, са изчезнали от хоризонта.
— Онова парвеню е избягало! — заявява баща ми.
Мисля си за Халим, застанал на борда на кораба си, потънал в размисли за осуетените си планове. Не мога да не се подсмихна самодоволно, когато си представям гнева му.
Скоро след разговора ми с Роберто получаваме покана да посетим двореца. Ще има празненство в чест на дожа и мощта на Венеция. Баща ми не спира да се усмихва, докато си тананика моряшка песничка.
— Никога не съм го виждала по-щастлив — мърмори Фаустина. — Тази сутрин даже ме целуна по бузата.
Усмихвам се и изпращам бележка до Роберто. В нея се съдържат само две думи, но нима те не са единственото, което има значение?
46
Вечерта се връщам в двореца, облечена в рокля, която някога принадлежеше на Беатриче. Талията ми е опасана със златен колан, от който висят бели копринени пискюли. Полите висят около краката ми на тежки черни гънки, кадифето е прорязано от златисти нишки. Изпод подгъва надничат пантофки от златист сатен, а върху парфюмираните къдрици на косата ми е поставен лек воал с пришити към него кристали. Усещам как страните ми пламтят в жегата. Пъхнала съм ръка под лакътя на Роберто и той ме държи близо до себе си. Облечен е в подплатен дублет в цвят на слонова кост, с разрези във формата на звезди и кръстове, през които прозира тафтата отдолу. Над жакета е наметнал късо наметало със златна бродерия. Брадата му е подстригана, а синините по лицето му са почти изчезнали. Годеникът ми е обратно при мен.